Уилям Блати - Димитър

Единият от мъчителите пристегна кожените връзки. Друг обгърна с ръце момчето и го задържа в обхвата на светлината. То се мяташе бясно, очите му изскочиха и устата му застина в беззвучен писък, докато от високоговорителите се носеше „На хубавия син Дунав“.

— Много жалко — каза тъжно Вльора. — Наистина. Но опасността за хиляди е по-важна от болката на един.

Той стана, отиде до вратата и я отвори.

— Елате! — изкомандва полковникът, за да привика майор Дзъ и скърцащия стар доктор с черната чанта от тъмното преддверие. Лекарят веднага се оттегли в най-близкия ъгъл, а Дзъ седна на стола на Вльора.

— Майор Дзъ ще заеме мястото ми — обяви Вльора. Гледаше Задържания с бащинско търпение. — Очевидно прекалено много си свикнал с мен. Чувстваш се твърде комфортно. Да. Майор Дзъ ще изостри отново интереса ти. Между другото не си мисли, че това момче е актьор. Не е така. За да не се съмняваш, веднага ще ти дам доказателство.

Вльора кимна по посока на момчето и Присмехулника извади от джоба си ножче. Разтвори го и отряза кутрето на пищящото момче, като лениво го подхвърли на масата пред Задържания. Пръстът падна до панера с плодове.

Разпитващия се втренчи в сина си. Изглеждаше бесен.

— Проклет да си! — изрева той гневно. — Проклет да си!

Въпреки заповедта да отреже пръст от безчувствената ръка синът на Вльора бе избрал кутрето на здравата. Вльора се обърна и гневно излезе от стаята. Както се случваше понякога, го връхлетя пронизващото съмнение, че хиляди хора не биха могли да бъдат спасени посредством изтезанията над един-единствен човек.

Вльора беше свикнал да пропъжда и потиска подобни мисли още в зачатък.

Този път не го направи.

Случилото се след това бе анализирано внимателно, но никой не го разбра напълно. В крайна сметка неоспоримите факти бяха малко. Когато Вльора излезе, двамата въоръжени надзиратели пред вратата козируваха. После той отиде направо в кабинета си, като по пътя мина покрай много други пазачи. След трийсет и седем минути Вльора внезапно реши да прекрати експеримента на майор Дзъ. Той изхвърча от кабинета като човек, готов да се скара с някого, и бързо се отправи към стаята, където се провеждаше разпитът. Двамата надзиратели не бяха на поста си. Вльора ги откри вътре, съблечени и без оръжие. Лежаха в безсъзнание, дрогирани с медикаменти, взети от медицинската чанта на доктора. Самият старец, макар и недокоснат, изглежда бе преживял фатален сърдечен удар. Момчето беше живо. Следователно броят на убитите възлизаше само на четирима, а не на петима, както се смяташе първоначално. Сред тях бяха и мъчителите. Единият бе загинал от мощен саблен удар, който моментално бе смачкал гръкляна му, а другият беше със счупен гръбначен стълб. Черепът на Дзъ се бе отворил поради силата, с която тялото му бе запратено към стената. Присмехулника — синът на Вльора, бе посрещнал смъртта почти без забележима промяна в изражението, ако не се брояха очите, в които завинаги беше замръзнал някакъв странен, едва доловим блясък. Никой не успя да разтълкува погледа му, но в него определено се четеше изненада. Врагът му беше счупен.

Двамата оцелели надзиратели не можаха да кажат кой знае колко. Единият чул „драскане“ по вратата, влязъл сам в стаята и „за миг“ успял да зърне Задържания, който го уловил за гърлото. Той веднага изгубил съзнание заради „някакъв натиск, който непознатият оказваше на нервите ми“. Вторият надзирател, последвал колегата си, разказа подобна история. Тя бе потвърдена от още четирима пазачи от други етажи. На въпроса защо Задържания бе пощадил живота им, никой не можа да даде еднозначен отговор. Последваха обиски, разпити, следствени доклади, но в крайна сметка те не показаха нищо. Когато тъмнината, шепотът и параноичният страх изпълниха сградата на Държавна сигурност, сърцата спряха да туптят в нормален ритъм. Задържания беше избягал.

Три вечери по-късно, на 17 май, точно четирийсет минути след залез-слънце, седем млади мъже се събраха в една покрита със сено плевня в планинското село Домни. Срещаха се там всяка неделя в продължение на много месеци. Бяха груби селяци на по двайсет и няколко години. Говореха малко и шепнешком, за да не ги открият кошмарните агенти на „Сигурими“. В началото се вълнуваха от мисията си и страховитите опасности, съпровождащи тайните им срещи, но ударите на времето бяха притъпили сетивата им и сега чувстваха предимно отегчение. Мъжете клечаха на глинения под на плевнята и чакаха човека, който така и не идваше.