Уилям Блати - Димитър

— Пак се срещаме — каза му с усмивка.

Облегнал назад глава, обектът на чудото не отговори. Остана да лежи неподвижно, с разширени от подозрителност и тревога очи. Детето взе болничния картон от таблата на леглото, прегледа го и го върна на мястото му. После се обърна към студентите, които вдигнаха бележниците и се приготвиха да си водят записки.

— Тук имаме истинско чудо — обяви Христос и посочи пациента с показалец, превързан с лепенка. — Този човек беше сляп по рождение. Сложих малко слюнка върху очите му и го попитах дали вижда нещо. Мъжът отговори: „Да, виждам. Виждам хора, но те приличат на дървета, които се разхождат наоколо.“

В този миг слепият някога мъж се отпусна, като че ли най-после разбра, че групата не е дошла, за да го обвинява в престъпление или липса на благодарност. Осъзна, че никой няма да му отнеме зрението. Затвори очи, сякаш за да потвърди чутото.

— Тогава продължих с втори сеанс — каза детето, — този път без слюнка. Само докоснах очите му с пръсти. И той веднага видя всичко, без изкривявания. Моля да отбележите, че именно това беше истинското чудо. Вторият път, когато положих ръце върху очите му.

Момчето огледа студентите, които трескаво записваха всичко в бележници и тетрадки.

— Някой може ли да каже защо? — попита ги любезно то.

Една млада жена с виолетова коса вдигна татуираната си ръка, свита в юмрук. Разтвори я и от нея излетя снежнобял гълъб.

— Да? — подкани я детето и вдигна веждите си в очакване.

— Ами дори слепотата да е била психосоматична… — започна тя.

В същия момент бившият слепец отвори гневно очи и студентката млъкна.

— Лъжец ли ме наричаш? — попита ядосано той.

Белият гълъб кръжеше над младите лекари, като ги кълвеше хаотично. От раните им закапа кръв.

— Не — отговори студентката. — Казвам само, че причината не е от значение. След дълги години слепота човек не би могъл да има нормално възприятие за дълбочина или да разпознава форми и силуети. Помниш ли как те болеше, когато отвори очи? Виждаше само хаотична маса от светлини и ярки цветове, нали? Естествено, очите ти са се излекували, но мозъкът все още не е бил научен да обработва данните от тях. Обикновено отнема цял месец сериозни усилия, за да започнеш да различаваш няколко прости предмети.

Слепият сякаш се умилостиви, сведе поглед и кимна мълчаливо в знак на съгласие.

— Разбира се, че не лъжеш — обобщи студентката. — Само ако зрението ти наистина е било възстановено при първия опит, щеше да виждаш хора, които приличат на дървета. Ако лъжеше, би казал, че си видял всичко ясно още след първия опит да те излекуват.

В този миг гълъбът внезапно се спусна надолу със смайваща скорост и клъвна малкия Христос по меката буза. От раната рукна кръв, изпръска бялото легло на слепия и потече по пода на потоци. Гълъбът се превърна в окървавена спринцовка с криле, която бързо отлетя към края на коридора, сви зад ъгъла и изчезна с блясък. Студентката с виолетовата коса внезапно сложи край на съня, като застана пред Майо, облечена във викторианска траурна рокля. Тя вдигна ръка и разтвори дланта си. В нея държеше три яркозелени плода, блестящи от роса. С другата ръка размаха сгънат вестник.

— Братовчедке Хариет — отрони тъжно тя, — ето ти последния брой на „Бостън Ивнинг Транскрипт“ и няколко прекрасни отровни смокини.

Майо сложи пръст на устните си и кимна, предполагайки какво може да е отключило съня. Неотдавна беше размишлявал върху същия епизод в Евангелието от Марк, в който слепецът, излекуван край Витсаида, в началото вижда „човеците да минават като дървета“. Той проглежда ясно едва когато Христос повтаря лечебната процедура. Като заклет агностик — макар че мистерията на човешкото тяло го бе принудила да повярва в някаква аморфна интелигентност, която понякога наричаше „Морис“ — Майо намираше този пасаж от Евангелието за озадачаващ и страховит. По времето на Христос не са били известни медицински методи за лекуване на слепотата. Следователно, ако изцелението край Витсаида не се е случило наистина, откъде Марк е познавал синдромите на проглеждането? Майо вдигна ръка и се втренчи в ноктите си, като леко наклони глава. Да, сънят беше отключил отново тези разсъждения.

А крилатата спринцовка? Кръвта? Отровните смокини?

Неврологът приключи ритуала по разсънването, облече се и свари вода на газовия котлон. Направи си силно подсладен чай в огромна порцеланова чаша, взе я и излезе в слабо осветения коридор. Известно време той постоя там тихо и неподвижно, навел замислено глава. Беше пъхнал ръка в джоба на медицинската престилка, която подобно на торбестите панталони беше твърде голяма за хилавото му тяло. Майо като че ли не носеше дрехите, а ги населяваше.