Димитър Яръмов - Камшик

Младен Барев вървеше силно в есенния вятър. Тунджалъка вече захладняваше. По оголените бозалъци стърчаха дрипави драки, влажни паяжини се люлееха по тях. Младен Барев бързаше да стигне по видело в село Чернозем.

Снощи той замръкна в Бивака и дълго руга, защото искаше да събере младежите, но те бяха потънали в къщите си. Само селската гостна беше отворена и Младен влезе в нея на топло. Гореше печка. Той видя как чорапите му дигат пара и си скри краката под одеялата. Сутринта дядото го дигна и го попита за какво е дошъл в Бивака. Сетне го огледа и му даде вълнени чорапи. Младен ги обу и стъпи здраво на краката си. Но сега чорапите му бяха мокри и усещаше неприятен гъдел.

— Карааай — извика той и се огледа.

Полето беше празно и ветровито и гласът му остана наблизо. Тоя глас от седмици вече не беше вършил никаква работа, не беше впряган в нищо, защото Младен не намираше хора по селата. Днеска следобед трябваше да се прибере в града, но по телефона му казаха:

— Давай нататък, довечера да си в Чернозем.

И той вървеше към Чернозем. Беше излязъл далеч от Бивака и оглеждаше оголеното есенно поле, притиснато от сиви облаци. Като въртеше поглед, дълбоко назад откъм Бивака видя сам човек с двуколка и кон. Конят бягаше и над него хвърчеше гъста лепкава кал. Личеше, че накуцва — главата му подскачаше над драките.

Двуколката наближи. Човекът опъна юздите, главата на коня клюмна и той спря.

— Здравей — каза оня, — качвай се, отивам към Добрич.

— Аз съм за Чернозем.

— Давай нататък.

Младен Барев стъпна на ока и скочи горе. Конят си изви врата назад и разтърси глава. На седалката имаше дебел чул и докато го наместваше под себе си, Младен видя тежката омърлушена глава на коня, огънатия му гръбнак и посивялата грива, оросена от есенната влага.

— Дий! — извика оня и камшикът изплющя. — Хайде, че оня мост пак ще ни забави.

Но омърлушеният кон не тръгваше. Човекът слезе от двуколката, хвана го за увисналата глава и го дръпна напред.

— Тръгна бе — каза оня, като скочи горе при Младен, — има ли друг човек в двуколката, не иска да върви и се обръща да гледа.

— Той усеща — каза Младен, защото оня го гледаше право в очите.

— Усеща, усеща. И чувал да сложа в двуколката, пак усеща, че товарът се увеличава, и се опъва, не иска да върви, трябва да го бия, да го повеждам. Ама до известна степен върши работа — свикна с моя товар и върви.

Конят засече и пак тръгна. От време на време той спираше, извиваше врат да гледа в двуколката. Човекът се надигаше, замахваше с камшика и двуколката тръгваше. Колелата й режеха омекналия път и хвърляха кал нагоре. Двамата мълчаха, Младен усещаше хлад и рамената му премръдваха.

— Аз те познавам — рече по едно време оня. — Ти си от окръга. Миналата година бях на едно съвещание, там те видях, седеше горе. Ти говори тогава.

— Не помня — каза Младен Барев и си размърда мокрите крака.

— Аз помня. Тогава ме наградиха. Ти не ме познаваш. Аз съм осеменител по тия места. Тука в Коневец има Бикозавод. Оттам снабдявам фермите с биково семе. Минко се казвам, ама някои ми викат Нощното, щото баща ми има име Нощното Мите. Аз съм от Бивака.

— Снощи бях там.

— Ааа, язък, аз рано се прибрах вкъщи и не можахме да се видим. Какво прави там?

— Трябваше да ви събера, но никого не видях. И кръчмата беше затворена. Младежта се скри рано.

Минко усещаше, че на Младен Барев не му се приказва. И сега тъкмо разговорът тръгна, конят спря и се обърна да гледа.

— Той е сляп — каза Минко, — но пак се обръща да гледа. Дий, Жеко! Жеко му е името.

Жеко размърда крака, но не тръгна. Минко се изправи и замахна с камшика:

— Дий, Жеко! Не вървиш. А камшика!…

Конят блъсна гърди о хамута и потегли.

— Трудна работа е с тоя кон — каза Младен Барев. — Защо не ти дадат друг? Ти пътуваш.

— А бе — съживи се Минко — трябва да ми дадат по-хубав. Тоя е млад, да ти кажа. Той е расов, до известна степен, ама се повреди.

Конят вървеше бавно. Младен Барев си мислеше за село Чернозем. Ако стигнеше навреме до Добрич, нататък беше лесно. Той си разтърси раменете, защото все повече усещаше хладина, и се облегна назад. Гледаше болното есенно небе. Облаците пак се размазваха и времето беше на дъжд. Младен с тила си усещаше мекия път под колелата, защото беше отпуснал глава на облегалката и слушаше ветеринарния.

— Тоя кон, да ти кажа, беше вихрушка, ама се осанъчи. Знаеш ли какво е санък? Като се преумори или претовари веднъж един кон, той вече се стъписва от товара, започва да засича и не иска да тегли много — става санък.