Димитър Яръмов - Камшик

— Трябва да стигнем навреме.

— Трябва — каза и Минко. — И аз бързам. Тая вечер трябва да съм там, утре ще е късно. Преди два дни още ми се обадиха, кравите на Добрич се прибраха от Сакара и климатът им се смени — осем са дошли в режим. Тази вечер, ако закъснея, изтърваме го и лятото няма да има осем телета.

Минко силно биеше коня, но разбитият мост щеше да ги забави. Той вече се виждаше. Младен Барев още по-силно трепереше под чула — вече влизаше в треската.

— Стой — извика Минко, — сега да видим.

Младен отметна чула и видя разбития мост.

— Сега — каза Минко — ти слез и гледай. Тоя кон е кротък и послушен. Беше луд, ама откакто се осанъчи, стана много послушен. Сега ще му хващам краката и един по един ще ги слагам на здравите греди. Така ще мине.

От сутрешния дъжд водата на Жребиновка идеше силна и мътна, влачеше изсъхнал саз и папур, коренища, вършинаци — те се събираха по въртопите, разкъсваха се и плуваха надолу. Две отломени греди едва се държаха за моста и скърцаха. Откъм Каменвръхски възвишения по Долината на реката идеха тихи, но остри ветрове. Младен Барев ги усещаше целият — от чорапите до главата. Той трепереше и мислеше, че дъждът ще се забави. И като видя двуколката от другата страна на реката, скочи по разбития мост и се качи в нея.

— Ей тука — посочи Минко, — по реката, сетне през баира.

Но конят се опъна. Главата му висна.

— Много е студено — трепереше Младен Барев.

Минко се изправи в двуколката и камшикът заплющя по ушите на коня. Той не мърдаше.

В долината се смрачаваше, двете села не се виждаха. Лампите в градчето светеха, но оттам облаците слизаха ниско. Жабите в реката мълчаха, както пред дъжд. Под чула се чуваха объркани думи и Минко се заслуша. Младен бълнуваше.

— Барев — извика Минко и го разтърси. — Не се отпускай, път имаме. Дръж се, аз ще измисля нещо.

— Конят върви ли?

— Ще тръгне. Ние имаме работа там.

— Той не върви и мен не ме бива, пък трябва да стигнем.

— Стани, размърдай се.

— Ние с тоя кон не ставаме за работа.

Пак се отпусна и подир малко чулът започна да подскача.

— Изнасяйте… всичко… всичко носете. Горе… забучете кръстовете. Децата водете… през другия баир ги водете, пътя да забравят… Стигнахме. Чувам кучета. Тежи… иде бик… Стъпка селото…

— Нося биково семе. Осем крави са в Добрич. Ти си зле. Чакай, аз измислих. Глава имам, нашите викат, че съм шашав, ама то е от много акъл. Сега ще те стопля и ще продължим. Тоя кон е санък, но има още много топлина, до известна степен. Той ще се изпоти, сетне и ти ще се изпотиш и ще ти мине, ще стигнем. Сега ще го разгоня и ще те стопля.

Гласът на Минко се топеше в долината и само осанъченият кон Жеко го чуваше.

Минко скочи от двуколката, свлече Младен Барев с чула й го остави на земята. Разпрегна бързо коня, качи му се и го подгони по баира.

Вятърът пълзеше ниско в долината над мътната река. Под него облаците се разливаха. Младен лежеше в силна треска на влажната земя край пътя и ронеше някакви думи все около преселението на неговото село Китка. От пролетта, когато изнесоха последните керемиди по баира, той не беше ходил там и все сънуваше греди и кръстове, греди и кръстове…

Ветеринарният беше разгонил коня и се завръщаше. Жеко, силно задъхан, изпръхтя над Барев. Потта беше избила по кожата му. Минко скочи на земята и го хвана за предния крак.

— Лягай, Жеко! Хайде, слушай, хайде като на моста. Ти си добро добиче, лягай!

Конят подгъна колена и легна до Младен Барев. Минко повлече човека и го тури върху коня. Зави ги с тежкия чул.

— Хайде стопли се, че там ни чакат.

Минко си бръкна в джобовете и отиде при двуколката да си търси цигарите. Те бяха овлажнели и в устата му горчеше, но трябваше да прави нещо, докато човекът лежи върху гърба на коня.

Стъмни се още и започна да преросява. Дъждът идеше откъм градчето, шумолеше по влажната земя.

Топлината на коня излизаше от него и влизаше в Младен. Човекът се съвземаше. Минко надигна чула. По гладкото високо чело на Младен беше избила пот. Той излизаше от треската и си отвори очите, те светеха.

— Какво става?

— Конят те топли — каза Минко. — Стой още малко и тръгваме към Добрич.

Младен се надигна, разтърси рамена, опря се на Минко и се изправи. Залюля се и се облегна на двуколката. Минко го зави с чула, взе хамута и отиде при коня.

— Хайде, Жеко, ставай и ти. Ставай де!

Жеко лежеше с отпусната глава.

Минко се надвеси над него и му надигна главата. Наведе се още по-ниско и коленете му опряха о мократа земя. Отгоре валеше дъжд.