Димитър Яръмов - Камшик

Тоя кон е млад, не гледай, че гръбнакът му е огънат и коремът му виси, до известна степен. Той е шестгодишен — тъкмо в силата си. Тука всички села по Тунджалъка го знаеха. Беше страшен бегач, ползвахме го за езда. От време на време, но много рядкото впрягахме в тая двуколка — ходеха нашите до града. Аз се грижех за него и косъмът му лъщеше. Една събота един наш човек вика: Минко, ела в града с Жеко, ама впрегни кабриолета. Той си прави къща и иска да му нося пясък от Тунджа. Гледам там ония кираджии — на два коня товарят по половина каруца. Аз пълня кабриолета на Жеко. Дий, Жеко! И той опъва. На колене пада, ама измъква пясъка. Направих шест курса и надвечер подгоних Жеко насам. На галоп се прибрахме. Целият беше потен. Солта му избила по гърба. А солта, ако се остави, да ти кажа, разваля косъма. Пък Жеко имаше страшен косъм и не биваше да се хаби, до известна степен. Затуй с мокър парцал му изтрих потта и го оставих. Сутринта го намерих схванат — влагата слязла под кожата му. Поразтрих го, съвзе се. Тогава видях, че очите му са помътнели. Сетне и гръбнакът му започна да се огъва, и коремът му увисна. Дий, дий, мръкна.

— Прибери тоя камшик — каза Младен Барев, защото ветеринарният силно биеше коня.

— Иначе не върви. Санък кон, щом засече, в ушите се бие.

Двуколката се спускаше надолу. Вече се виждаше река Жребиновка. Младен Барев трепереше силно.

Тая есен той намръзна в скиталчества из окръга и студът не излизаше от него. Като юрист по занаят, той оправяше младежките дела в другарските съдилища, държеше здраво кантара на Темида и го раздрънкваше по селата. И където се явеше, хората казваха: дойде младият съдия, някакво дело май ще има в читалището. Но делата бяха много рядко и той беше на път все по други работи. Изпращаха го по всички младежки линии и канали — тук умрели шест овце, там пресолили кравите… В Попово село младежите прекъснали пътя за Чукарово. Трябваше да се поведе следствие. Младен събра момчетата и до обед възстановиха разрушения мост. В Бивака се появил някакъв тайнствен младеж и обикалял около язовира точно по време, когато дигата се къса. Вчера в Чернозем някой отровил две ловни кучета…

— Аз знам едно място през реката — обърна се осеменителят, — но сега не можем да минем оттам, водата е силна.

— Аз не знам никакво място, но трябва да минем, защото оттатък имам работа.

— Ти да не си за делото?

— Какво дело?

— В Добрич тая вечер се съдят две млади жени. Тънка работа.

— Не отивам в Добрич, а в Чернозем.

— Не съм чул да има нещо там.

— Нищо няма, но там отивам.

— Щом е тъй…

— Тъй е — настръхна Младен Барев, — но аз ще спра в Добрич.

Той скочи от двуколката:

— Карай по пътя, ще те настигна.

Минко се изправи и камшикът изплющя в ушите на коня. Той се засили напред, а Младен Барев хукна назад.

Двамата бяха се отдалечили и когато Минко се обърна, видя Младен да го гони. Младен трябваше да стигне до Добрич. Щеше да се отклони от посоката, но да влезе в своя работа. Толкова време вървеше в други линии, занаятът му западаше. Тая вечер хората сами го чакаха в читалището. Той беше чувал нещо за тамошните истории с двете млади учителки. В други села, по други работи беше все едно дали ще стигне, но тука трябваше да свари. Затова бягаше. Настинката го хващаше здраво, той искаше да извади топлина от себе си, да се стегне.

— Аз не мога да разбера тая работа — каза Минко, когато Барев го настигна.

— Да се стопля, бе — каза Младен и скочи в двуколката.

— Не нося дреха, но под нас на седалката е чулът на коня, от едната страна е чист.

Минко измъкна чула и Младен се огъна в него. Сега той трепереше и не знаеше след този огън на пот ли ще го избие, или на треска.

— Ти си като мене — разправяше му Минко, — бягаш назад, бягаш напред. Не може човек да разбере какво правиш. За мене тъй разправят по тия села: Минко може всичко да измисли, страшна глава е. Миналата година в Добрич се появи теле с две глави и хората викат: Минкова работа е, той е опасен, не се знае какво има в главата на туй момче…

Наближаваха моста на Жребиновка. Двуколката сама вървеше надолу, конят се опъваше и свиваше крачка — все по-често се обръщаше да гледа, защото чуваше гласа на Минко.

— Той е сляп — каза пак Минко, — но се обръща да гледа.

Младен Барев трепереше и се загъваше в чула. Миришеше му на кон, но си мислеше за вечерта в Добрич. Златна му беше приказката, звънеше като сребърна чаша. Тая година три дела води по селата на Тунджалъка и тъй ги извиваше и обръщаше, че и които ги губеха, бяха доволни. Наоколо го знаеха и само да се появеше в Добрич, всичко се оправяше. Беше се унесъл и Минко мислеше, че насън трепери, но Младен се обади с буден глас:

Читать дальше