Уилям Блати - Димитър

— И отец Лазар Шантоя, известният писател… — продължи тъжно той. — След години тежък физически труд го освободиха. Знаеш ли какво направила майка му, когато видяла любимото си момче за първи път след толкова години раздяла? — Той се обърна и пак погледна към Задържания. — Започнала да танцува. Да! Разбрала, че не може да говори и затова започнала да танцува. Съвсем необуздано. Няколко месеца по-късно отново арестуваха Шантоя. Отрязаха дланите му, счупиха костите на ръцете и краката му. Едва тогава позволиха на майка му да го посети. Той влезе при нея по единствения начин, по който можеше — като се подпираше на лакти и колене. Тя се разпищя и поиска от надзирателите да проявят милост и да го убият. Изпълниха желанието й. Видях как го влачат за краката надолу по стълбите, а когато стигнаха до втория етаж, черепът му беше разбит. Щом разбраха, че съм станал свидетел на всичко, ме хвърлиха в изолатора за един месец. Пуснаха ме по-рано, за да играя във волейболен мач.

Той вдигна глава и погледна встрани.

— О, някога бях смел. Когато ме хванаха за пръв път, започнаха да ме разпитват. Истина ли е, че съм агент на Ватикана? Ще се предам ли? Ще се закълна ли в лоялност към новата Албания, първата официално атеистична държава в света? Отказах да го сторя. Тогава започнаха мъченията. Сложиха електроди на главата ми и синьо-бели мълнии изпълниха черепа ми. Имах чувството, че ще умра. Разпищях се и си прехапах езика. Изведнъж почувствах как по лицето ми се стича нещо топло. Реших, че е вода, служеща за проводник на електричеството, но мъжете се смееха. Отворих очи и видях, че един от тях пикае върху мен. Няколко дни след това полудях от жажда и натопих главата си в мръсната воняща тоалетна. Гълтах като обезумяло куче. Крясъците, заплахите и ритниците по цялото тяло не можаха да ме откажат… Нищо, никаква сила или ангел не успя да спре бясното сърбане и близане, докато най-накрая не бях отскубнат от трима силни мъже. Така, струва ми се, започна отвращението от собствената ми човешка същност. До този момент не ме бяха пречупили. Дори един ден надзирателят донесе новината, че възрастната ми майка е много болна. Качили я в линейка, но шофьорът и младият му помощник закъснявали за вечеря. По пътя решили, че цялата работа е голямо главоболие, така че спрели и хвърлили майка ми в пропаст край шосето. Между другото помощникът на шофьора бил синът на Вльора. Мъчителят. Надзирателят ми поднесе своите съболезнования и за утеха ми даде една кайсия. Кайсия вместо майка ми.

И все пак същата нощ, докато тъгувах сам в студената килия и се питах дали Бог съществува, щом толкова невинни страдат, чух гласа Му. О, да, наистина беше Неговият глас ! „Яков, кога съм искал от теб да решиш проблема за Злото? — скара ми се той. — Това е мой проблем. От теб очаквам само да си най-добрият свещеник, който можеш да бъдеш.“ Звучеше доста троснато, като Бога на Йов. Може би забеляза, че се озъртам крадешком в килията, за да видя дали някой не е поставил микрофони и високоговорители. После добави: „Вярвай ми. Остави мисленето и теологията на мен.“ О, да, това несъмнено беше Бог. Очевидно се чувстваше самотен, докато се явяваше под формата на облак или като горящ храст в пустинята. Поиска ми се да възразя, но благоразумно замълчах, защото не желаех да слушам порицания, докато Той полагаше основите на света. Какво мъчение само! Но както и да е. Всичко свърши добре. Признавам, че се разтревожих, когато каза „Вярвай ми“, но, общо взето, думите Му имаха чудесен ефект. От този момент нататък реших да стана прекрасен свещеник, да утешавам и да се грижа за другите затворници. Да ги окуражавам и да давам от себе си колкото мога. „Ще се приближа до Божия жертвеник — пееше сърцето ми, — до Бога на радостта и на моето веселие.“ Тогава видях как върху лицето ми се излива топла пикня. След тази случка най-накрая прозрях, че дори и да съществува, Бог просто не ме обича.

После изнесох проповед в трудовия лагер в Мали, където работехме в блатата. Безбройна армия от мъже в парцали, затъващи до гърдите в тиня. Дори изслушах няколко изповеди. Можеш ли да си представиш колко оскъдни са греховете на такова място? Не си мисли обаче, че съм бил храбър. Те просто не се интересуваха от подобни неща. Признаваха единствено кръщението. Мразеха го и се страхуваха от него. Но аз не покръстих никого. Нито едно новородено в лагера. — Свещеникът сниши глас и сведе глава. — Тук съм, защото не успях да изпълня трудовата норма. — За миг той остана мълчалив. После изведнъж зарида отчаяно и започна да се удря с юмруци в гърдите. — Mea culpa, mea culpa! — повтаряше той непрекъснато. Когато се съвзе, се облегна на стената и се обърна към Задържания.