Уилям Блати - Димитър

— Какво е това? — попита Разпитващия.

— Не знам.

— Рождено петно?

Думите звучаха неясно, като пътници, лишени от паспорта на мисълта.

— Не, не е рождено петно — отговори докторът.

— Или пък огнестрелна рана?

— Вероятно. Може да е всичко. Не знам.

Разпитващия не сваляше очи от белега. Нещо го караше да мисли, че той има някакво значение. Инстинктът му беше тревожен, но неясен. Реши да го пренебрегне.

— Ако смятате, че е важно — промърмори докторът, — попитайте специалистите. Моите методи са съвсем обикновени. — Той извади слушалките от ушите си, сгъна стетоскопа и го прибра в чантата. — Тук нямам повече работа — добави той. Взе чантата и се върна на поста си. После се завъртя и обяви от мрака: — Здрав е.

Мъчителите се прегрупираха около масата.

— Не — спря ги Разпитващия. — Клетката.

Погледът му улови блесналите очи на Ангела и леко присвитите й устни. В Клетката беше невъзможно да протегнеш крак, да се обърнеш или да се изправиш. Можеше само да клечиш. Изтезанието бе непоносимо, дори само за един ден. Ако престоят се удължеше, затворниците преживяваха истински срив. Дали Ангела не предвкусваше бъдещата наслада? Усмивката й обаче не беше в хармония с мъртвия й поглед. Разпитващия насочи безизразното си лице към своя син. Той не се смееше толкова двусмислено. Очите му пламтяха от сладко очакване и нещо смущаващо, което наподобяваше похот. Вльора се обърна отвратен и бързо излезе от стаята. Двамата пазачи отвън му козируваха и удариха прикладите на пушките си в пода. После единият присви длани около устните си и изсъска силно, за да даде знак на другите пазачи, че приближава личност с висок ранг. Обзет от мрачни мисли, Вльора напредваше навъсено по тъмния коридор, съпроводен от ехото на странното потропване и сумтене.

Адът в стаята продължаваше.

Секретарката на Разпитващия чу стъпките му. Ленивата и тъмноока жена на трийсет и няколко години пушеше турска цигара. Извади една кибритена клечка и я сложи в средата на книгата си, за да отбележи докъде е стигнала.

— Имате няколко обаждания, полковник Вльора.

Тя му подаде листчетата, на които ги беше записала, и се втренчи безизразно в него, докато той бързо ги преглеждаше. Очите му все още бяха напрегнати, а ръцете му леко трепереха. Ако можех да го имам сега, помисли си секретарката.

— Нищо спешно — промърмори смутено тя. Дръпна още веднъж силно от цигарата, задържа дима и го изпусна деликатно встрани.

Вльора й върна листчетата, без да продума. Забеляза купчината фасове, натрупани в лилавия стъклен пепелник на бюрото. С напукани зелени букви пишеше: „Сувенир от Добрачи“.

— Този лош навик ще те убие, Леда — скара й се Вльора.

Тя кимна и сведе поглед.

— Знам — отвърна и загаси цигарата.

— Въпрос на воля е — настоя той.

Телефонът иззвъня. Благодарна, Леда вдигна слушалката.

— Секция четири — каза енергично тя. Изслуша отсрещната страна и вдигна въпросителен поглед към Разпитващия, който поклати глава. Тя кимна с разбиране.

— Полковник Вльора не е в кабинета си. — Тонът на секретарката бе леко раздразнен и хладен, сякаш отхвърляше неприлична молба. Използваше тази тактика, за да избегне допълнителни въпроси. — Желаете ли да предадете нещо? — добави кратко тя.

Разпитващия се обърна и се отдалечи. За момент секретарката огледа мрачно гърба му, след което посегна към бюрото за нова цигара.

Когато влезе в кабинета си, Вльора трепна, заслепен от ярките лъчи на обедното слънце. Те проникваха през малките квадратни прозорчета като огнени благословии на някой разюздан светец. Вльора беше прекарал часове в мрачната стая за мъчения. Сега отиде до старото дървено бюро и седна с гръб към ярката безмилостна светлина. По никакъв друг начин не можеше да защити илюзиите си. Отпусна се за кратко в очакване на покоя. После, сякаш за да си вдъхне повече увереност, отвори чекмеджето на бюрото и огледа медалите си — „Партизанска звезда“, ордените „Скендербег“ и „Национален герой“. Взря се изпитателно в тях, затвори чекмеджето и се втренчи в дланите си. Видя, че не треперят. Поне беше спокоен. Взе телефонната слушалка, натисна бутон за свободна линия и набра някакъв номер.

Следвайки произволното си чувство за равновесие, което се менеше всеки ден, той размести предметите на бюрото си — купичка с кламери, букет прясно набрани цветя в чаша вода, поставка за входящи писма, препълнена с доклади за Задържания, и стара снимка в рамка. На нея се виждаха възрастна меланхолична жена — майка му — и петгодишно момченце със зелени очи. Под грубия ретуш усмивките им изглеждаха замечтани и отнесени като бледи, размазани спомени от отминали времена. Върху купчината документи имаше глинено преспапие с формата на сърце, обагрено в ярки цветове. В долната му част беше изписано името „Кири“ с малки букви. Букетът и сърцето представляваха единственият живот в стаята, въпреки че видът на цветята напомняше приближаваща смърт. Вльора беше забелязал, че всичко в тази сграда изглежда по този начин. Нещо витаеше във въздуха.