Уилям Блати - Димитър

— Бързо! Прегледай го!

Разпитващия ръмжеше нервно. Обзе го тревожното предчувствие, че Задържания и неговата тайна ще потънат в сенчестата страна на смъртта.

— Виж какво му става! Веднага! Побързай!

Скърцащият стар доктор се затътри напред, прегърбен от тежестта на отегчението и безкрайното повтаряне на безсмислени действия в един безпредметен свят. Мъкнеше своята смачкана душа след себе си, сякаш бе празен чувал от зебло.

— Не го изпускай! — изкрещя Разпитващия.

Бързо преместиха на светло окървавената маса. Когато Присмехулника се наведе, за да вдигне Задържания от пода, Ангела грубо го изблъска, загреба с лекота тялото и го стовари на масата като наръч пращящи съчки.

— Лек е като перце — изсумтя тя под носа си.

За миг се поколеба и се втренчи в Задържания, а лицето й бе обляно от странна мекота. Сякаш изневиделица бе връхлетяна от детска невинност, спомен от блажената чистота. Тя отстъпи назад и потъна в мрака. Дотогава старият лекар вече бе успял да се дотътри до масата. Потърси пулс с отпуснати и сухи пръсти, които шумоляха, все едно бяха пълни със слама. С другата ръка отвори медицинската чанта, щраквайки закопчалката отгоре. В последвалата тишина се чу леко дрънчене. Лекарят търсеше пипнешком стетоскопа на дъното. Намери го и го измъкна. Слушалката се удари в чантата и издаде приглушен камшичен звук.

— Добре ли е? — попита разтревожено Разпитващия.

Докторът погледна нагоре, но видя само обичайната сивота, защото бе принуден да съзерцава света през слой от прах, който покриваше роговиците му — забележително хронично заболяване, диагностицирано като „разстройство на душата“. Беше се появило в деня, в който той престана да вярва, че Вселената има някакъв смисъл. Изведнъж всичко в стаята оживя (лекарят се бе научил да гледа „покрай“ праха) и той забеляза Разпитващия, застанал пред него с тревожно изражение. За момент докторът се взря в чертите му и видя умората по набразденото му грубо лице. Макар и потиснат, гневът не можеше да остане скрит. После старият мъж се отдаде на работата, която тихо го очакваше.

— Трябва ми нов стетоскоп — промърмори той и мушна слушалките в ушите си, следвайки правилата на изкуствените понятия, познати като време и пространство. — Нищо на света не е вечно — добави той.

Тази част от правилата му харесваше.

— Добре ли е? — попита го Вльора.

— Пазете тишина!

Изпълнен със страх от юмруците и празния си стомах, докторът се престори на погълнат от работата. Мръщеше се мрачно, докато движеше накрайника на стетоскопа и се вслушваше в непривичните звуци на едно живо сърце. Както обикновено, те леко го стреснаха.

— Да, добре е — отговори накрая. — Сърцето му е много силно. Просто е заспал.

Разпитващия премигна озадачено. Изведнъж почувства гняв, който го разтърси и го изтръгна от тялото му. Но почти веднага спазмите се укротиха, победени от усещането за тайнственост, надвиснало над масата. Напомняше мъглата на Сътворението, топла и изпълнена с надежда, очакваща живот.

Мислите на Разпитващия полетяха в различни посоки. Дали Задържания не бе обучен да издържа на болка чрез хипноза? Да не би неговите „порти на болката“ да бяха напълно затворени, така че сигналите от мъченията да не достигат до мозъка му? Докато докторът почукваше и опипваше тялото, Разпитващия гледаше втренчено Задържания и се опитваше да разтълкува загадъчните описания на свидетелите, които се различаваха в много аспекти. Още по-лошо — четирима селяни, разпитвани поотделно, се бяха заклели, че са го видели в някакъв магазин в Тети по времето, когато мъжът всъщност бе в ареста в Шкодра. Те бяха напълно сигурни в твърденията си. Лицето на Задържания е толкова обикновено, разсъждаваше Разпитващия. Като бяла страница, върху която умът може да проектира свои собствени образи. Чертите му бяха деликатни и фини, но водачът на ловната група го бе описал като „тъпонос“, „набит“ и „звяр“ — възприятия, граничещи с абсурдното. Разпитващия плъзна поглед по тялото на Задържания. Приличаше на мраморна статуя на Микеланджело — твърда и изваяна, със сияйната аура на скрито движение, което очаква да бъде отключено с молитва.

— Какво е това?

Докторът го погледна.

— Кое?

— Белегът.

— Имате предвид тази вдлъбнатина? Вероятно следа от трахеотомия.

— Не, не на гърлото. На ръката му.

Разпитващия посочи.

— О…

Очите на доктора откриха пролука в прашния слой и се спряха върху белега под лявата мишница на Задържания. Беше петно без косми, където кожата бе сбръчкана и заобиколена от тънка бяла линия, широка няколко сантиметра. Кожата изглеждаше подута и грапава.