Уилям Блати - Димитър

Издирването на пекаря криеше опасности. Убиецът произхождаше от местен планински клан и се очакваше да окаже съпротива при опита за арест, защото убийството в крайна сметка беше част от невероятно сложна и объркана кървава вражда. Един мълчаливец от Микой измъкнал невярната си съпруга от дома им в пълно съответствие с беса — неписания кодекс, който забранява всякакво отмъщение на закрито — и посред бял ден я прострелял веднъж в главата. Братът на жертвата предал на съпруга сребърния куршум от притихналия й мозък в знак, че му е дал предварителното си съгласие. Така нещата можели да приключат. Любовникът на жената обаче полудял, в пристъп на страст изкарал съпруга от дома му и го убил. Тъй като любовникът бил от вражески клан, братът на съпруга, някакъв фермер, отмъстил. Той на свой ред бил открит от бащата на мъртвия любовник, но осуетил намеренията му, като отказал да излезе от къщата, в която живеел с жена си и детето си — пъстрооко двегодишно момченце с розови бузи. Бил уверен, че беса ще го пази от зло. В продължение на седмици не се случило нищо. Фермерът и нарастващият му страх бродели из къщата като нервни призраци и неотменно вървели един след друг. Странни звуци се чували в онези напрегнати нощи. Фермерът и страхът му, опознали се добре след дългото си съжителство, понякога разговаряли приглушено, а веднъж дори избухнали в смях. Една нощ, когато на небето не се виждали звезди, фермерът се събудил от неспокойния си сън. Врещяла някаква коза от стадото му. Блеела непрекъснато, сякаш била ранена. Фермерът наострил уши и се уверил, че страхът му спи непробудно, защото свистящото му хъркане кънтяло из цялата къща. Той се надигнал сърдито от скърцащото легло, облякъл пипнешком сетрето и панталона от агнешка вълна, след което се отправил към тъмнината, за да види какво става с козата му. Добрите дела обаче невинаги се възнаграждават. Фермерът се изкачил по първия от двата стръмни хълма, които се издигали между къщата и тревожното врещене, без да си дава сметка за коварния капан, подготвен от бащата на любовника. Отмъстителят, пекар с добродушни очи на име Грод, лежал скрит зад второто възвишение, държал козата за единия крак и непрекъснато извивал ухото й. Но тогава се случило нещастие и всичко се провалило. Вероятно заради сънливост или невнимание, а може би заради някой корен или камък фермерът достигнал скалистия връх на първия хълм, загубил опора и полетял към дъното на близката клисура. „Падам“, помислил си мрачно той и промълвил на глас: „Не може да бъде!“ Поведението му през целия живот било достойно за подражание, но в момента, докато мърморел клишета за капризите на съдбата, репутацията му била застрашена. Нарастващият му срам обаче изчезнал своевременно, тъй като той завършил падането си съвсем категорично, когато главата му се ударила в островръх камък. Грод чул зловещото хрускане на счупената кост и се сепнал от мисълта, че плячката му може да е загинала от друга ръка. Ужасен, пекарят изтичал до фермера, приклекнал до него и огледал силно бликащата кръв. Изстенал и проклел лошия си късмет. Нима не бе носил амулет, за да го пази от очите на злото? Нима не бе правил кръстния знак над всеки самун хляб, който бе изпекъл? Как тогава демоните бяха успели да завладеят нощта?