Уилям Блати - Димитър

Мерал го погледна безизразно, опитвайки се да скрие изненадата си.

Капанът му за мишки не се бе провалил. Просто беше излишен.

— Познаваш ли Тарик, Уилсън?

— Да, да. Запознахме се онзи ден, когато посетих църквата. Поговорихме си за фалафелите.

Ококорените очи на Тарик зашариха между Мерал и Уилсън.

— Тогава имах рижа брада — обясни Уилсън. — Голяма и рошава. Помните ли?

Мерал погледна към църквата.

— Тарик, мисля, че някой ти маха да се върнеш.

Без да каже дума, Тарик скочи от мястото си и бързо пресече улицата към църквата. Ръцете му се люлееха встрани, а сърцето му се изпълни с радост, че се е отървал от всичко това. Каквото и да беше то.

Уилсън го проследи с поглед.

— Така и не си поръча кафе.

— Едва ли ще съжалява.

Уилсън се обърна отново към Мерал. Полицаят го изучаваше с леко наклонена глава. Наблюдаваше невинното му изражение и съвършената му липса на прикритост.

— Посетил си Църквата на Божи гроб на седми март?

— Кой ден от седмицата е било това?

— Вторник.

— Да, бях там. Малко преди да затворят.

— Сам ли беше?

— Защо питате?

— Нали искаш да ми помогнеш, Уилсън?

— О, да! Много, сержант Мерал! Наистина!

Мерал млъкна за момент, изненадан от възбудата в гласа на Уилсън.

— Добре. Тогава ми кажи. Беше ли с някого?

— Да.

— С мъжа, който преди е живял при теб? Йозеф Темеску?

— Да.

— Влезе ли с него при гроба на Христос?

— Да.

— Защо?

— Помоли ме да му помогна да умре.

— Моля?

— Помоли ме да му помогна да умре. Поиска да му инжектирам хлоралхидрат, за да изгуби съзнание и краят да настъпи по-бързо. Беше си донесъл всичко: спринцовка, хлоралхидрат, морфин.

Стъписан, Мерал не знаеше какво да каже. Той присви очи.

— Но е могъл да си постави инжекцията и сам, нали?

— Разбира се.

— Тогава защо е било нужно да присъстваш?

— Слушайте, сержант, ще трябва да ви обяснявам цял час, за да ми повярвате. Много е сложно. И странно.

— Така ли? Добре тогава, ще го отложим за друг път. Междувременно ми кажи защо той е пожелал да умре на Божи гроб. Или и това е много сложно за обяснение?

— Каза, че иска да съобщят за смъртта му в новините.

— Сериозно ли говориш?

— Така ми каза.

— Беше ли психически нестабилен?

— Ни най-малко.

— Е, желанието му определено се изпълни.

— В смисъл?

— Не си ли чел сутрешните вестници?

— Не.

— Мъжът, който се е представял за Йозеф Темеску, всъщност е бил убиец от американските служби.

— Моля?

— Да, истина е.

— Не го вярвам.

— Той не го ли спомена?

— Не! Убиец? Сигурен ли сте?

— Да, пише го на първа страница в „Джерусалем Поуст“. Името му е Пол Димитър. Много е известен в своите кръгове. Направо си късметлия.

— Късметлия ли? Защо? Той… О, разбирам. Приютил съм убиец в апартамента си. Макар че още не мога да повярвам. Мъжът изглеждаше толкова добродушен.

— Да, убийците често са такива. Освен това са много почтени.

Уилсън наклони глава.

— Какво искате да кажете?

— Нищо. Абсолютно нищо. Нека се съсредоточим върху мисията на Димитър в Йерусалим. Но първо ми кажи как се запозна с него.

— Обещавате ли, че няма да си навлека неприятности заради нещата от болницата?

Невинната угриженост се беше върнала на лицето на Уилсън и за пореден път обезоръжи скритите подозрения на Мерал.

— Те имат ли връзка с Димитър? — попита го полицаят.

— Да. Ще ви кажа всичко. Нали няма да пострадам? Обещавате ли?

— Обещавам. Как се запозна с него?

— Една нощ той претърпя ужасен инцидент на бензиностанция „Паз“, близо до портата „Яфа“.

Мерал ококори очи.

— Ти си бил вторият човек!

— Моля?

— Няма значение. Наистина. Продължавай нататък. Искам да чуя всичко.

— Двигателят на колата ми прегря и трябваше да сипя вода в радиатора. Затова спрях там. Късно през нощта оставят туби с вода на бензиностанцията. И гориво. Плащаш им на следващия ден.

— Ти откъде идваше?

— От Рамала. Прибирах се у дома. Както споменах, отбих се в бензиностанцията и изведнъж чух как онази кола се приближава с бясна скорост. Поднесе рязко, блъсна се в бензиновата колонка и избухна в пламъци. Беше ужасно. Изтичах натам, извадих го от колата и…

— Кого извади?

— Шофьора. Мъжа, когото наричате Димитър. Беше зле. С лоши изгаряния. В безсъзнание. Колата гореше. Отидох да му помогна веднага, но беше пострадал тежко. Рани предимно по лицето и ръцете. Закарах го в Арабската държавна болница, където се лекуват бедните. Беше най-близо. Но в „Хадаса“ има по-добро оборудване за лечение на изгаряния, така че след два дни, когато бяха взети всички спешни мерки и мъжът изглеждаше стабилен, поисках да го откараме там. Но той отказа. Беше категоричен. Като че ли не желаеше да влиза в системата, за да не го разпознаят. В държавната болница не държат много на самоличността.