Уилям Блати - Димитър

Мерал мина по тихите тъмни улици и стигна до цветните мигащи светлини на „Клуб 2000“ — долнопробно кафене с видеоигри и флипери, което нощем се пълнеше с шумни и предимно безработни млади мъже. Повечето посетители изглеждаха съмнителни. Уилсън седеше при една такава група. Младежите се смееха и разговаряха въодушевено, но щом видяха Мерал, веднага замлъкнаха.

— Всичко е наред — каза им полицаят. — Дойдох само да изпия едно кафе. Нищо повече.

Те възобновиха разговорите си, но много по-сдържано. Когато срещна погледа на Уилсън, Мерал му се усмихна, вдигна вежди и кимна към масите пред клуба. Уилсън стана и го последва навън. Там нямаше никой. Мерал посочи масата, най-отдалечена от вратата на заведението.

— Тук добре ли е?

— Да.

Те седнаха.

— Радвам се да те видя, Уилсън.

— И аз вас. Е, какво става?

— Трябва да поговорим.

— Добре. Разбира се.

— Между другото си тук сравнително отскоро. Хубаво е да знаеш, че това кафене е свърталище на престъпници. Ти седеше с някои от тях. Бъди внимателен.

— О, знам това.

— Така ли?

— Здравите хора не се нуждаят от лекар.

Мерал се втренчи в него.

— Боя се, че не схващам какво имаш предвид.

Уилсън се усмихна и погледна встрани.

— Такъв съм си аз — каза добродушно той. — Хората не могат да ме разберат, докато не са готови наистина.

Преди озадаченият полицай да успее да реагира, един слаб келнер на име Юнис излезе от клуба и дойде при тях. Двамата си поръчаха кафе.

— С малко захар — уточни Уилсън на арабски.

После се обърна към Мерал с ангелска усмивка.

— Толкова се радвам, че ви виждам — заяви той. На лицето му сияеше искрена радост. — Имате въпроси ли, сержант Мерал? Какви са те? Няма проблем, задайте ги. Да не са свързани с полицейската ви работа или с „Каса Нова“?

— С полицейската ми работа. Отнасят се до случай, с който се занимавам. Един човек спомена, че можеш да ми помогнеш.

— Наистина ли? Кой? — попита Уилсън.

— Не е важно — отговори Мерал.

Вече беше извадил нещо от вътрешния джоб на сакото си. Показа го на Уилсън. Беше увеличен вариант на снимката на Йозеф Темеску от шофьорската книжка.

— Виждал ли си този човек? Мисля, че го познаваш.

Уилсън взе снимката и я разгледа мрачно. Усмивката му изчезна.

— Трудно е да се различи.

— Не и за очите на истината. Името му е Йозеф Темеску. Казаха ми, че известно време е живял в твоя апартамент.

Уилсън вдигна очи и срещна строгия нетрепващ поглед на Мерал.

— Добре — заяви той. — Наистина взех няколко неща от „Хадаса“. За тях ли става дума?

Мерал сбърчи чело.

— За какво говориш, Уилсън? Какви неща?

— О, стига вече. Бинтове. Морфин. Марли. Спринцовки. Антибиотици.

— Казваш, че си ги задигнал от болницата?

— Вие го знаехте.

— Не, не е вярно. На четиринайсети януари ли ги открадна?

— Защо решихте, че е било тогава?

— Моля те, отговори, Уилсън.

— Не, не беше на четиринайсети, а по-късно. Два-три дни след това. Нямах пари да ги купя, а наистина ми бяха нужни. Наистина!

— Защо? Да не би да ги продаваш?

Уилсън погледна разтревожено Мерал.

— Ще загазя ли? Мисля, че в определен смисъл съм платил за тях. Сериозно. Работя толкова часове в „Хадаса“ без пари. Ще ме обвините ли в нещо?

Мерал се втренчи в него с едва доловима насмешка. Въпреки силните, груби черти и внушителното си физическо присъствие Уилсън приличаше на малко момче, хванато да краде моливи и гумички от чантите на съучениците си.

— „Хадаса“ не е под юрисдикцията ми — отвърна Мерал. — А и болничните материали не представляват интерес за мен. Интересува ме само Темеску. Искам да чуя всичко, което знаеш за този човек. Твоите впечатления. Навиците му. Всичко, което е споделял за себе си.

Мерал взе снимката от ръката на Уилсън.

— Ще ми помогнеш ли?

— Няма ли да си навлека проблеми заради нещата от болницата?

— Не.

— Добре тогава. Ще ви кажа. Но не сега. С онези момчета съм. — Уилсън посочи към вътрешността на кафенето. — Може ли да продължим утре, сержант Мерал?

— Да. Ще разговаряме много задълбочено. Струва ми се, че имаш да ми казваш много.

— Така е. Ще чуете всичко.

Мерал го изгледа мълчаливо. Уилсън успяваше да изрече и най-простото нещо така, че то да прозвучи тайнствено, сякаш в него се криеше някакъв скрит, по-дълбок смисъл. Или Мерал само си въобразяваше?

Полицаят стана и Уилсън го последва.

— Утре сутринта — заяви Мерал. — В девет?

— Добре. Във вашия кабинет ли?