Уилям Блати - Димитър

— Поне сезонът ми харесва.

— Но всичко е като в облак. Как можем да си го обясним? Да не би да пъха парченца гъба в устата си или да използва подплънки? Или пък инжекции за потъмняване на кожата?

— Вероятно. Но промяната може да се дължи на нещо вътре в него. Беше много особен човек. Направо удивителен.

— Значи си го познавал лично?

— Не, не съм. Или може би е по-правилно да се каже „Кой знае?“

На лицето на Зуи се появи едва забележима усмивка.

— Да, като споменахме за неизвестни неща… — Той взе папката и я показа на Сандълс. — Тук има стотици ненужни подробности като например резултатите му по стрелба и предпочитанията му към класическата музика. Пише дори как на един кораб за размяна на военнопленници някакъв камбоджански цирков артист го научил да жонглира и да се гримира като клоун, за да забавлява мишките в трюма. Но все пак нямаме привилегията да научим възрастта му. Не се споменава дори къде е роден.

— Не знаем това.

— Не знаете ?

— Не, няма го в папката. В никоя папка.

— Бил, какъв е този фарс? Говоря сериозно. Да смятам ли, че мъжът е кацнал на планетата?

— Казвам ти истината.

— Ще получа ли точки, ако не цитирам Пилат Понтийски? — Зуи отвори папката и започна да прелиства страниците. — О, не, извинявам се. Думите му не са в папката.

Той я стовари звучно върху масата.

— Изливаш цялата тази отрова само защото се засмях на вратовръзката ти?

Зуи се облегна на стола и леко се усмихна.

— Бива си те. Между другото току-що изрече тайната думичка.

— Вратовръзка ли?

— Не. Отрова. Кой, по дяволите, би избрал да умре от отровата на скорпион, Бил? Казват, че болката е кошмарна.

Сандълс сви рамене.

— Знам ли? Чувал съм, че изпитвал огромна вина заради смъртта на жена си.

— Сериозно ли?

— Така твърдят. Или по-скоро „той“. Нашият човек във Ватикана. Ако Димитър не бе нарушил правилото, което забранява на брачни партньори да участват в един и същ екип, тя нямаше да умре. Схващаш ли? Нямаше да поеме онази мисия.

— Е, и?

— Може би просто е искал да страда.

— Правиш се на психиатър, а, Сандълс?

— Стига, Моше. Трябва да е самоубийство. И без друго е щял да умре. Защо му е на някой да го убива?

— Добър въпрос. Въпреки всичко ще поискам от Националната полиция да остави Мерал да работи по случая. Харесвам го. Допада ми начинът му на мислене. Възможно е Димитър да е бил убит. Ако е така и открием извършителя, вероятно ще разберем каква е била мисията му тук. Където и да е отивал, смъртта винаги го е следвала. Чия обаче?

Сандълс извърна лице и поклати глава.

— Няма да се откажеш толкова лесно — промърмори той.

— Не.

Зуи взе един вестник от бюрото си.

— Предполагам, че си видял проклетото заглавие в „Джерусалем Поуст“ днес. „Мъртвецът от Божи гроб — топ убиец от ЦРУ?“.

Зуи хвърли вестника на бюрото.

— Някаква представа откъде е изтекла информацията, Били-Уили? Кълна се, че ще разбера кой е и ще го пусна на акулите.

— Човекът е покойник, Моше. Стига.

— Стига с какво?

— Единственото, което можеш да направиш сега, е да отвориш капака на ковчега му.

Последните думи щяха да се окажат пророчески.

Майо погледна недоверчиво свещеника.

— Не говориш сериозно! Изминах целия този път, а тя не е тук?

— Съжалявам, Майо. Наистина. Събудих се и я нямаше. Вероятно се плаши от доктори. Нали ги знаеш младите палестинки. Страхуват се от хора с ножове. Хайде, седни. Може да се върне всяка минута. Кой знае? Ще направя чай.

— Как е излязла, след като е толкова болна?

— Кой знае?

— Защо не ми звънна?

— Тук няма телефон. По принцип се обаждаме от местната поща, но днес линиите бяха прекъснати цял ден. Съжалявам, Майо. Наистина. За бога, поседни малко!

Майо въздъхна и кимна.

— Добре.

Седна до малка дървена маса.

— Защо нямате телефон? — попита той навъсено Муни.

— Изобщо не са прокарали кабели. Трябва да платим за тях сами, а не можем да си го позволим. Ще ни струва цяло състояние. Много по-добре е да дадем парите на бедните.

„На бедните?“, учуди се Майо.

Спомни си големия златен „Ролекс“ на свещеника.

— Добре, ще приготвя чай и ще ти донеса изненадата.

— Изненада?

— Нали ти обещах. Отглеждаме ги отзад.

— Какво отглеждате? — попита Майо.

— Чудесни смокини.

Младият сирийски войник, който бе убил съперника си Христос в болница „Хадаса“, стискаше здраво решетките на прозорчето в килията си. Тъмните му очи бяха изпълнени с молба и благодарност за присъствието на Мерал. След като си бе легнал тази нощ, полицаят не бе могъл да заспи от безпокойство. Мислите му се въртяха единствено около мистерията, свързана с мисията на Димитър. Най-накрая той стана от леглото, облече униформата си и взе такси до „Кфар Шаул“, за да посети младия войник.