Уилям Блати - Димитър

— Така е. Но полагат усилия. И са доста добри специалисти.

— Да, убедих се в това. Както и да е. След два дни го изписаха, а аз го взех в апартамента си и се погрижих за него.

— Ето защо си задигнал материалите от болницата — отбеляза Мерал. — Завръщането на добрия самарянин.

— Не можех да гледам как се мъчи. Онези изгаряния и раните по лицето му. И кошмарният рак…

— Значи ти е споменал за него?

Уилсън вдигна глава.

— О, той сподели най-различни неща. Знаеше, че умира, и се разкри пред мен. Научих много за живота му. Но очевидно всичко е било лъжа. Така ли е?

— Надявам се, че не. Ще се върнем на този въпрос, Уилсън. Интересува ме най-много от всичко. Засега обаче искам да разбера основното. До последната ви среща.

— Вече разказах най-важното. Грижех се за него, докато не се възстанови достатъчно, за да се движи сам. Правеше кратки разходки по улицата. Просто за да си поеме глътка въздух. Един ден поиска да го закарам в някоя църква.

— Защо?

— Аз също го попитах, но той поклати мълчаливо глава. Ужасно държеше да отидем.

— И ти го заведе?

— Не, не веднага. Онази сутрин валеше силно. Улиците бяха наводнени. Той крачеше напред-назад в апартамента. Беше много напрегнат. Като че ли се измъчваше от някакво нетърпение, което не можех да си обясня. Късно следобед небето се проясни и аз го заведох в църквата до Гетсиманската градина.

Мерал кимна.

— Базиликата на агонията.

— Да.

— Кой я избра? Ти или той?

— Той.

Мерал се приведе напред. Интересът му се изостри.

— Какво направи Димитър, след като влязохте в базиликата? Срещна ли се с някого?

— Ами… — Уилсън млъкна и извърна очи. — Може да се каже.

— В смисъл? С кого?

Уилсън погледна добродушно Мерал.

— Когато влязохме вътре, базиликата беше празна. Нямаше никой. В началото той просто застана отзад. Беше съвсем неподвижен. Имаше леко изплашен вид, като че ли се беше затворил в себе си. Изглеждаше някак дребен, смален… Втренчи се право напред, в големите каменни колони пред олтара до Скалата на агонията. Христос се е молил пред нея в нощта, преди да го разпнат.

— Да, знам. Влизал съм в тази църква.

— Чудесно! Проследих погледа му и чух сподавено ридание. Обърнах се и видях, че лицето му е изкривено от скръб. Той пристъпи напред и закрачи бавно към олтара. Протегна ръце, насочил нагоре обгорените си длани. Когато стигна до металната ограда, падна на колене и тялото му се разтресе от конвулсивни ридания. Сведе глава и се хвана за горния край на портата. Тогава пристъпих напред и го чух да повтаря тихо отново и отново: „Толкова съжалявам за всичко, което направих! Толкова съжалявам!“

Уилсън млъкна.

— И после?

— Нищо. Изчаках да се успокои, помогнах му да се изправи и го отведох у дома. На следващия ден се самоуби. Взе отровата.

— Сигурен ли си в това?

— Разбира се. Казах ви, че просто съм му помогнал да го направи.

— Да. Но понякога помощта може да е прекадена.

— Накъде биете?

— Няма значение.

— Не, не. Почакайте! Момент! Подозирате, че съм го убил?!

— Не съм твърдял подобно нещо.

— Напротив!

— Добре, ще бъда откровен. Защо би искал да се самоубие, Уилсън? Ако го е направил, сигурно ти е казал причината. Защо го е сторил? За да се отърве от мъчителните болки от рака ли?

Уилсън погледна към църквата, където двама родители успокояваха пищящата си дъщеричка. Тя се ужасяваше, че трябва да влезе в сумрачната църква. Бяха й казали, че там е бил убит и погребан Христос. Уилсън наблюдаваше сцената.

— Да — отговори тихо той. — За да се отърве от цялата болка.

Момиченцето престана да плаче и баща му го улови за ръка. Преди да влезе вътре, то погледна през рамо към Уилсън.

Мерал допи кафето си и остави чашата в чинийката с дъното нагоре. После я взе и я обърна обратно. Лекото подрънкване на порцелана привлече вниманието на Уилсън.

— Да — заяви полицаят. — Казват, че след смъртта на жена му е изпаднал в депресия. Измъчвал се от чувство за вина.

— Загубил е жена си, така ли?

— Случват се такива неща. Понякога болката е толкова силна, че не можеш да дишаш. — Чашата застина във въздуха. Далечният поглед на Мерал и върховете на пръстите му продължаваха да я държат мълчаливо. Той почувства, че Уилсън го наблюдава, и се обърна към него. Какво изразяват очите му? , залита се Мерал. Привързаност? Състрадание? Или нещо, което не се намираше тук, на Земята?

Уилсън скръсти ръце на гърдите си и сведе очи.

— Още не ми се вярва — каза той. — Сигурно грешите. Мъжът, когото спасих онази вечер… Не може да е бил вашият Димитър. Не може!