Уилям Блати - Димитър

— Няма значение — отсече той. — Моля те, съсредоточи се върху нещата, които ти е казал мъжът на име Димитър в седмиците преди смъртта си. Интересуват ме най-вече фактите, свързани с пристигането му в Йерусалим.

Промяната в посоката на разговора даде резултат. Отговорите на Уилсън далеч не бяха енигматични. Всъщност той сякаш гореше от нетърпение да разкаже на Мерал за думите и действията на мъжа, когото беше спасил. Така срещите след вечеря продължиха още единайсет нощи, а очите на Мерал се разширяваха все повече с всяка следваща сесия. Накрая, докато подготвяше писмения си доклад, полицаят не се съмняваше, че с него ще обърка толкова мозъци, колкото и ще просветли.

Реши, че е най-добре да запази някои подробности за себе си.

По това време неделите на Мерал минаваха в целодневни посещения при Майо, който сега лежеше в неврологичното отделение. Беше попаднал в лапите на непозната болест. Ставаше по-слаб и по-апатичен с всеки изминал ден. Самия се опитваше да прекарва цялото си свободно време с него. В почивните дни тя на практика не го оставяше, а понякога дори спеше на стола в стаята, завита с одеялото на червени и бели квадратчета. Започна да забелязва странности в поведението на Мерал. Колкото повече се влошаваше състоянието на невролога, толкова по-жизнен и свеж й се струваше сержантът. Дали процесът ще спре сега? , запита се тя през сълзи рало сутринта на 17 май. В този ден всички си дадоха сметка, че няма да има повече неделни свиждания.

— Не, не може да е истина — заяви безизразно Мерал. Синята му зимна униформа беше заменена от лятна, която изглеждаше гротескно и не на място, когато той дръпна чаршафа и видя тялото на приятеля си от детинство. Самия се беше обадила в управлението, за да му съобщи, че Майо умира, а Мерал побърза да отиде при него, но стигна твърде късно. Не му оставаше друго, освен да се отдаде на скръбта.

Мерал се обърна към Самия. Тя стоеше до него, опряла смачкана носна кърпичка в брадичката си.

— Какво се случи? — попита той.

— Никой не знае. Просто умря.

— Как така?

— Престана да диша. Ей така, изведнъж.

Мерал погледна тъжно Майо.

— Последният ми добър приятел — промърмори той с пресипнал глас.

— Не. Не е последният.

Мерал се обърна и видя насълзените й очи.

— Благодаря ти — каза той. — Благодаря ти.

После дръпна един стол до леглото и остана там доста време, потънал в траурно мълчание. Постепенно в съзнанието му нахлуха коварни мисли. Знам доста начини, при които не би възникнало съмнение. Причината за смъртта просто не се изяснява от изследванията… не се изяснява от изследванията… не се изяснява…

Мерал погледна Самия.

— Знаеш ли какво е правил, преди да се разболее?

— Обикновените неща.

— Нищо необичайно?

— Не, не се сещам. Може би само едно нещо.

— Какво?

— Поиска да проверя някакви шпионски работи.

— Шпионски работи ли?

— Да. Снемане на отпечатъци с лента.

— За какво му е трябвало?

— Нямам представа.

— Споменал ли е от какво може да се е разболял?

— Не, не и пред мен. Не знаеше какво му е.

— Спеше ли, когато умря?

— Дремеше. Изведнъж клепачите му затрепериха и чух как казва: „Самия.“ Изрече го много тихо. Отговорих: „Тук съм, Моузес, тук съм“ и се наведох… — Гласът й секна и тя замълча за момент. После продължи: — Наведох се, приближих ухо до устните му и той ми прошепна нещо. Само няколко думи. След това издъхна.

— Успя ли да разбереш какво казва?

Самия кимна. Очите й се напълниха със сълзи.

— „Ще изям супата и ще оставя фидето.“

— Моля?

— Онзи надпис на стената. Там.

Мерал погледна цитата от Кишон.

— И тогава… — продължи сестрата с треперещ глас, но заплака горчиво и се втурна към стерилните коридори на болницата.

Мерал се заслуша в мекото трополене на стъпките й, докато те не се изгубиха в тишината, където бяха потънали сърдечните удари на Майо. Полицаят сведе глава за момент, отиде до вратата и се обърна, за да хвърли последен поглед към приятеля си. Не беше изненадан толкова от загадъчната смърт на Майо, колкото от факта, че все още е способен да плаче.

Стената започваше да се руши.

Връщането на Самия го стресна.

— Мерал!

Полицаят се обърна.

— Той спомена и още нещо — заяви Самия. — В края.

— Какво? — попита Мерал.

— Каза: „Свещеникът.“

РАЗГОВОР С ГЛ. СЕРЖАНТ ПИТЪР В. МЕРАЛ,

17 МАЙ 1974 Г., ЦЕНТРАЛА НА ИЗРАЕЛСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ