Уилям Блати - Димитър

Мерал не отговори.

Сестрата сложи джезвето на котлона и седна срещу Мерал.

— Имаш още въпроси за Уилсън. Така ли е?

— Не, не дойдох за това.

— Значи просто си се отбил?

— Може да се каже.

— Да не си болен? Сигурно си се объркал. Тук е апартамент 2Б. Името ми е Самия.

— Стига. Донесох ти подарък.

— Шегуваш се.

— Не, не се шегувам.

— Какво е?

— След кафето — отвърна Мерал.

— О, значи е изненада. Да не е призовка?

— Не, не е призовка.

— Хубаво или лошо?

— Никога не бих ти донесъл нещо лошо.

— Да, знам.

Самия го наблюдаваше нежно, наклонила леко глава встрани.

— Изглеждаш различен, Мерал.

— Различен ли? Защо?

— Нямам представа.

— А ти ми се струваш малко тъжна — отбеляза той.

— Наистина ли?

— Да, малко. Заради Майо ли?

Сестрата сви рамене и кимна. После сведе глава и скръсти ръце на гърдите си.

— Да, донякъде.

— И аз съм тъжен.

— Без него ми е самотно.

— Нямаш ли други близки приятели?

— Не и като него.

— А родителите ти? Живи ли са? Имаш ли братя и сестри?

Самия поклати глава.

— Не, съвсем сама съм. — Тя вдигна глава и погледна към джезвето. — Точно като теб — добави с равен глас.

Мерал я наблюдаваше мълчаливо.

Самия пак се обърна към него.

— Почти е готово — каза тя. — Е, какъв е подаръкът, Мерал? Кажи ми! Какво си ми донесъл? И защо? Хайде, говори! Какво става?

— След кафето — отсече той.

— Ех, обичаш да ме дразниш!

Скоро Самия сервира кафето и двамата започнаха безгрижен разговор.

— Йерусалим е ужасен град — заяви Самия. — Никъде няма мексикански ресторант. Евреите сигурно си мислят, че мексиканците са араби, които наричат азиатската ракия текила.

— Самия, това са глупости. Йерусалим е пълен с арабски ресторанти.

— Е, да, разбира се. Ако затворят и тях, ще е прекалено очевидно.

— Така ли?

— Ами да. И затова пъдят латиносите.

Сестрата изпи кафето си и остави чашата.

— Е, Мерал, кафето свърши. Какво си ми донесъл?

Мерал отвори куфарчето и извади два предмета. Остави ги на масата и заяви:

— Ето. Успях да ги взема за теб. Преди това обаче исках да изпиеш нещо топло.

Очите й се изпълниха с тъга и спомени. Самия се втренчи в туристическия плакат с крайбрежието на Калифорния, който някога бе висял на стената в кабинета на Майо. Тя го взе внимателно.

— Благодаря ти, Мерал. Ще го пазя. Наистина. Беше негова мечта, сигурно знаеш. Или може би не. Копнееше един ден да отиде да живее на това място. Беше влюбен в някого там.

— В Кармел ли?

— Да, в Кармел. Каза, че щял да се радва, ако само може да я вижда от време на време, в магазина или на улицата. Да й маха с ръка и да я поздравява. Или да се запознае със сина й.

— А коя е тя? Знаеш ли?

— Не, не спомена името й. Някаква кинозвезда. Към края, когато беше много болен, говореше непрекъснато за нея. — Самия остави календара до другия подарък, детската снимка на Майо и Мерал. — Колко хубаво! — добави тя и я взе. — Благодаря ти, Мерал. Ти си сладур. Истинско съкровище. Още кафе?

— Не, благодаря. — Мерал погледна часовника си и стана. — Трябва да тръгвам. О, не, почакай! — възкликна той и седна отново. — Нося ти още нещо.

Бръкна в куфарчето и го извади.

— Табелата с надписа за супата и фидето ли?

— Не, Самия. Не е спомен от Майо. Друго е. Не е толкова важно, но така и така съм тук…

Мерал извади телетипно копие на снимка, изобразяваща мъж във военна униформа, и я показа на сестрата.

— Получих я днес — обясни той. — Малко е вероятно, но все пак не е ли това мъжът, когото си видяла в апартамента на нашия добър приятел Уилсън?

— Боже мой!

— Той ли е?

— Да, така мисля.

— Сигурна ли си?

— Да, почти. Дай да видя.

Самия взе снимката и я разгледа внимателно.

— Да, сигурна съм — каза тя накрая. — Той е.

Самия я остави и вдигна очи към Мерал.

Полицаят изглеждаше дълбоко замислен.

— Работата сериозна ли е? — попита сестрата. — Кой е той?

— Човек, който беше изчезнал, но се появи отново.

Самия скръсти ръце на гърдите си и изчака Мерал да прибере снимката в куфарчето. Той сложи черната барета на главата си и я намести.

— Значи така, а? — каза тя. — Разпита ме хубаво и сега пак се връщаш на работа?

— Няма друг начин.

Полицаят замълча за дълго, вперил очи в масата. Чуваше се единствено свистенето на запалените газови котлони.

— Добре — заяви той накрая.

— Добре?

Мерал я погледна изненадано.

— Не съм си давал сметка, че косата ти е толкова дълга и чуплива.