Пол Зюсман - Лабиринтът на Озирис

— Със Сара ще вечеряме навън. Приготвих й закуска и мисля, че трябва да й се реванширам.

Двамата плеснаха длани и Леа го изпрати до входната врата.

— Не се отказвай — каза тя, когато той излезе на площадката и включи осветлението. — Ще те покривам, ще опитам да ти осигуря известно пространство. Само не надигай глава. И внимавай. Имам лошо предчувствие около този случай.

— Каза го и преди.

— Знам. Само че сега става по-зле.

Тя се поколеба. После се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. Работеха заедно от пет години, но никога не го беше правила. Жестът сякаш я изненада толкова, колкото и него. Тя се изчерви, промълви „Пази се, Ариех“ и затвори вратата. Бен Рои успя да стигне само до средата на стълбите, когато осветлението угасна и той се озова в пълен мрак.

Луксор

Веднага след срещата с Дигби Гърлинг Халифа се обади в университета в Кайро с надеждата да научи повече за Лабиринта на Озирис. Жената, с която разговаря — секретарка в департамента по археология, — потвърди, че Хасан и Селма Райсули наистина са най-големите авторитети по минното дело през древността в страната. За съжаление в момента работели насред Синай и нямало да се връщат в Кайро в близките три седмици. Халифа й каза, че е спешно, и тя се съгласи да опита да се свърже с тях по сателитния телефон. Но го предупреди, че връзката е много лоша и могат да минат дни, преди да получи отговор. Халифа й благодари, прибра се у дома, помогна на Бата с вечерята, сложи Юсуф да си легне и после, обхванат от внезапното желание да си спомни отново какво е да имаш нормална връзка, измъкна Зейнаб на вечерна разходка из Луксор.

Вече почти не излизаха. Преди гибелта на Али го правеха непрекъснато — прескачаха до другия бряг, за да вечерят с Махмуд в „Тутанкамон“, отбиваха се в Сук за кафе и шиша, отиваха до Карнак за нощна разходка из пустия храмов комплекс (едно от предимствата да имаш полицейски пропуск). Напоследък обаче едва успяваше да я накара да се разходи от единия край на апартамента до другия. Тази вечер тя каза същото, което казваше всеки път — че не иска да излиза, не можела да го понесе, — но той настоя. Накрая тя почувства, че това е важно за него, и отстъпи. В известен смисъл беше важно и за самата нея. Хванати за ръце, двамата вървяха по „Медина ал Минавра“ към центъра на града. Почти не разговаряха, смесваха се с вечерните тълпи, спряха да погледат празнуващите на огромна сватба на открито и накрая се озоваха в малко кафене срещу увеселителния парк „Медина“.

— Още чай? — попита той.

— Не, благодаря.

Гласът й напоследък бе толкова тих, че едва се чуваше.

— Искаш ли да си дръпнеш?

Предложи й наргилето си, но тя поклати глава.

— Това е туфа.

Зейнаб отново поклати глава.

— Преди обичаше туфа.

Този път тя сви рамене. Покрай тях мина теглена от магаре каруца, натоварена с бутилки газ.

— Май ще е по-добре да поемаме обратно — рече тя.

— Излязохме преди малко.

— Не ми харесва да оставям децата. Юсуф може да се събуди и да…

Халифа я прегърна през раменете.

— Децата са добре, Зейнаб. Бата е голямо момиче, спокойно може да се погрижи за брат си за час-два. Ще се обади, ако има нужда от нас. — Той потупа мобилния в джоба на ризата си. — Да отделим малко време за себе си, а? Да опитаме да се понаслаждаваме на вечерта.

В първия момент тя като че ли се канеше да възрази. Но после кимна едва, пресегна се и пръстите им се сплетоха.

— Прав си. Хубаво е да излизаме. Просто…

Тя прехапа устна.

— Знам — каза той и я привлече към себе си. — Повярвай ми, Зейнаб, знам. Но трябва да се опитаме да продължим напред.

Той стисна леко ръката й, дръпна от наргилето и бавно издиша тютюневия дим с ухание на ябълка. От съседните маси се чуваше бърборене и тракане на плочки домино. В увеселителния парк хлапета с викове скачаха върху гигантски трамплини и се пускаха по пързалки.

— Ха, Мохамед Сария ми каза чуден виц завчера — каза той, опитвайки се да я развесели и да я изтръгне от унеса й. — Мубарак, Кадафи, Бен Али и една камила пътували в балон. Изведнъж се надигнала буря…

Телефонът му иззвъня и Зейнаб се вцепени.

— Всичко е наред — рече той. — Всичко е наред.

Остави наргилето и извади мобилния от джоба си. Не беше домашният им номер. Нито на някой познат. Той й показа екрана, за да я успокои. Поднесе телефона до ухото си и чу пращене.

— Ало?

Пак пращене.

— Ало?

Нищо. Грешен номер. Или едно от онези автоматични обаждания, опитващи се да му продадат нещо. Понечи да прекъсне връзката, когато изведнъж чу: