Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Скалите и бързеите обаче не бяха единствената опасност.

Куршум рикошира с писък в корпуса на лодката. Предупредителен изстрел. Преследвачите бързо скъсяваха разстоянието в двойка черни катери Ятаган 170. Дяволски бързи лодки.

— Слушай, Кара, какво искаш? — Моторницата му удари една вълна и за миг полетя във въздуха. Той се надигна от мястото си, като стисна по-силно кормилото с едната си ръка.

Вик на изненада прозвуча иззад него. Омаха извика през рамо:

— Дръж се!

Лодката се удари с трясък във водата. Някой простена.

— Да беше казал по-рано!

С бърз поглед назад се увери, че по-малкият му брат Дани е добре. Лежеше проснат на кърмата, заврял глава в шкафчето под задната седалка. Отзад черните близнаци продължаваха преследването.

Омаха покри с ръка приемащия накрайник на телефона. — Вземи пушката.

Брат му излезе на заден ход от шкафчето, измъквайки оръжието след себе си. Бутна нагоре очилата си с опакото на китката.

— Взех я!

— А патроните?

— Ох, да бе! — Дани се мушна обратно.

Омаха поклати глава. Брат му беше уважаван палеонтолог, който беше защитил доктората си на двайсет и четири години, но често действията му подхождаха повече на полуидиот. Омаха вдигна телефона.

— Кара, за какво е всичко това?

— Какво става? — попита тя вместо отговор.

— Нищо, но ни хващаш малко в крачка. Защо се обаждаш? — Последва дълга пауза. Не разбра дали се дължи на забавянето в сателитната връзка между Лондон и Китай, или е просто умишлена пауза от страна на Кара. Във всеки случай имаше време да размисли. Не беше виждал Кара Кенсингтън от четири години. Откакто беше развалил годежа си със Сафиа Ал Мааз. Знаеше, че това не е обикновено обаждане. Кара говореше сериозно и немногословно, което естествено породи у него тревога за Сафиа. Не можеше да приключи разговора, преди да се е уверил, че тя е добре. Кара най-после обясни:

— Организирам експедиция, която ще работи в Оман. Бих искала да оглавиш екипа. Интересува ли те?

Той едва не затвори. Глупав разговор по работа!

— Не, благодаря.

— Важно е… — Пролича напрежението в гласа й. Изпъшка.

— За колко време?

— До една седмица ще се съберем в Маскат. Не мога да ти съобщя подробностите по телефона, но се отнася за важно откритие. Нищо чудно да пренапишем историята на целия Арабски полуостров.

Преди да е отговорил, Дани се намърда до него.

— Заредих и двете цеви. — Подаде пушката на Омаха. — Но не знам как ще ги задържиш на разстояние с тези сачми.

— Не аз. Ти. — Посочи зад него. — Цели се в корпуса. Просто ги разтърси, колкото да ми спечелиш малко време. Имам си достатъчно работа тук.

Дани кимна и се обърна.

Омаха приближи телефона обратно към лицето си и чу Кара насред изречението: — … става? Какви са всичките тия приказки за стреляне — Успокой се. Просто гоним няколко големи речни плъха…

Изстрелът на пушката го прекъсна.

— Пропуснах — изруга Дани зад него. Кара попита:

— Какво решаваш за експедицията? Дани зареди отново.

— Да стрелям ли пак?

— Да, дявол да те вземе!

— Чудесно — каза Кара, но грешно разбрала избухването му. — Ще се видим в Маскат след една седмица. Знаеш къде.

— Чакай! Не съм…

Но връзката беше прекъснала. Той хвърли слушалките на палубата. Кара дяволски добре знаеше, че думите му не бяха казани по повод експедицията. Както винаги се беше възползвала от ситуацията.

— Уцелих един от водачите в лицето! — кресна Дани със значителна изненада в гласа. — Лодката се насочва към брега. Но ти внимавай! Другата ни излиза дясно на борд!

Омаха погледна надясно. Лъскавият черен Ятаган летеше успоредно на тях. Четирима мъже в износени сиви униформи, бивши войници, стояха ниско зад бордовете. Единият вдигна мегафон. Изля се китайска реч със заповедна интонация, която в общи линии означаваше „Намалете… или умрете!“. Сякаш да подчертае заповедта, един гранатомет се появи над борда и дулото му се облещи срещу тях.

— Не мисля, че този път сачмите ще ни помогнат — каза Дани и потъна в другата седалка.

По липса на друг избор, Омаха дръпна дросела и намали скоростта на лодката. Размаха ръка да признае поражението си.

Дани отвори жабката. Вътре имаше съвършено запазено трио от фосилизирани яйца на тиранозавър, които струваха колкото теглото си в злато. Открити в пустинята Гоби, те бяха предназначени за един музей в Пекин. Този тип съкровища не страдаха от липса на фенове. Много колекционери купуваха и продаваха такива неща на черния пазар за невероятни суми.