Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Телефонът продължаваше да звъни.

— Искаш ли да се обадя? — попита Клей, докато сгъваше триножника на камерата.

Сафиа въздъхна и взе апарата. Може да беше нещо важно.

— Ало!

Последва дълга пауза.

— Ало? — повтори тя. — Мога ли да ви помогна? Някой се прокашля, сякаш от много далеч.

— Сафиа? — казано бе с тих, изненадан глас. Глас, който тя познаваше много добре.

Кръвта се отцеди към краката й.

— Омаха?

— Аз… опитвах се да се свържа с Кара. Не знаех, че и ти си там.

Тя направи усилие да размърда вдървения си от шока език. Думите й прозвучаха тромаво.

— Кара… не е тук в момента. Ако изчакаш малко, ще я…

— Чакай! Сафиа…

Тя застина преди да свали телефона, държеше го, сякаш е забравила как се използва.

Далеч от ухото й гласът на Омаха звучеше тихо и тънко.

— Аз… може би… — Той трескаво търсеше думи и накрая се спря на един неутрален въпрос: — Щом сте заедно, трябва да знаеш за какво става въпрос. На каква експедиция си е наумила да ме праща?

Сафиа доближи телефона до ухото си. С делови разговор можеше да се справи.

— Дълга история. Попаднахме на нещо тук. Нещо изумително. Сочи към възможни нови разкрития по отношение на Убар.

— Убар?

— Именно.

Нова удължена пауза.

— Значи всичко е заради баща й.

— Да. Но този път Кара като никога може би се цели в нещо наистина значимо.

— Ти ще участваш ли в експедицията? — Въпросът беше зададен безизразно.

— Не, оттук ще съм в състояние да помогна повече.

— Глупости! — Следващите думи се изляха високо. Наложи й се отново да отдалечи телефона от ухото си. — Ти знаеш за Убар и историята му повече от всеки друг на света. Трябва да дойдеш! Ако не заради Кара, заради самата себе си.

Един глас заговори зад рамото й като продължение на думите на Омаха.

— Прав е — каза Кара и мина пред нея. — Ако искаме да разрешим тази загадка и другите, на които се натъкнем, ще имаме нужда от теб на място.

Сафиа местеше поглед от телефона към приятелката си и обратно с чувството, че е попаднала в капан. Кара посегна и взе апарата от ръката й. — Омаха, тя ще дойде. Сафиа отвори уста да възрази.

— Това е твърде важно — прекъсна я Кара, като говореше едновременно на двамата. Очите й лъщяха от прилива на изкуствено предизвикан адреналин. — Няма да приема отрицателен отговор… и от двама ви.

— Мен можеш да ме вмъкнеш в списъка — каза Омаха, а думите му — като електронен шепот. — В интерес на истината обаче добре би било преди това да ме измъкнеш.

Кара доближи телефона до ухото си, така че само тя да чува думите му. Слуша известно време, после кимна и каза:

— Случва ли ти се поне от време на време да не си в беда, Индиана? Имам GPS координатите ти. До час ще пристигне хеликоптер да те вземе. — Тя затвори отривисто телефона. — Наистина ти е по-добре без него.

— Кара.

— Отиваш. След седмица. Дължиш ми го. — й излезе с гръм и трясък.

След миг на неудобство Клей се обади:

— Аз не бих имал нищо против да отида.

Сафиа се намръщи. Дипломантът не знаеше нищо за истинския свят. И това сигурно беше добре. Усещаше, че е задвижила нещо, което може би трябваше да си остане заровено завинаги.

15 ноември. 02:12 по Гринуич

Лондон, Англия

Часове след като Кара си беше тръгнала по този драматичен начин Сафиа седеше в тъмния си кабинет. Единствената светлина идваше от настолна лампа на ореховото й бюро с насочена светлина върху листове и опърпани от преглеждане журнали. Защо Кара искаше от нея да тръгне за Оман само след седмица? Особено след експлозията. Трябваше да се погрижи за толкова много неща тук.

Не можеше да тръгне. И точка. Кара ще трябва да я разбере. А ако и се разсърди, толкова по-зле. Сафиа трябваше да постъпи така, както е най-добре за самата нея. Това го беше чувала доста често от психоаналитика си. Нужни й бяха четири години да създаде някакво подобие на нормалност в живота си, да намери сигурност в дните си, да спи, без да сънува кошмари. Тук беше домът й и тя нямаше да го зареже, за да търси зелен хайвер в земите на Оман.

А да не забравя и деликатните отношения с Омаха Дан…

Сафиа загриза гумичката на молива си. Друго не беше яла през последните дванайсет часа. Знаеше, че трябва да си тръгне, да хапне нещо в кръчмата на ъгъла, а после да си открадне няколко часа сън, или поне да опита. Пък и съвсем беше забравила за Били — в най-скоро време трябваше да му обърне нужното внимание и да го поглези с малко риба тон, за да успокои наранените му чувства.