Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Въпреки всичко това Сафиа не беше в състояние да помръдне.

Непрекъснато превърташе в главата си разговора с Омаха. Стара болка пулсираше в стомаха й. Ако не беше вдигнала телефона…

Беше се запознала с Омаха преди десет години в Сожар, когато тя беше на двайсет и две, току-що бе завършила Оксфорд и готвеше дисертацията си върху партианските влияния в южна Арабия. Той се намираше в същия крайморски град, принуден да изчака там одобрение от оманското правителство, за да продължи работата си в някакъв отдалечен район от оспорвана погранична територия.

„Говорите ли английски?“ — бяха първите му думи към Сафиа. Тя беше останала да работи до късно на терасата столова в малко общежитие с изглед към Арабско море. Това място беше предпочитано от много студенти при проучвания в района, защото беше изключително евтино и предлагаше единственото свястно кафе наоколо.

Раздразнена от прекъсването, тя беше отвърнала троснато:

— Като британски поданик определено се надявам, че говоря по-добър английски от вас, господине.

Вдигна поглед и видя млад мъж с пясъчноруса коса, наситеносини очи и набола брада, с износени дрехи в жълтеникавокафяв цвят, традиционна оманийска чалма и със смутена усмивка.

— Моля да ме извините — каза той. — Но забелязах, че имате петия брой на „Арабска археология и епиграфия“. Чудех се дали бих могъл да погледна една от статиите.

Тя взе списанието.

— Коя статия?

— „Оман и емирствата в картата на Птолемей“. Предстои ми работа в пограничния район.

— Наистина? Мислех, че този район е затворен за чужденци.

Пак онази усмивка, само че с допълнителна палава нотка.

— Хванахте ме. Трябваше да кажа, че се надявам да работя в пограничния район. Все още чакам вести от консулството.

Тя се беше облегнала назад и го оглеждаше от горе до долу. Премина на арабски.

— Какво смятате да правите там?

Без никаква пауза той също премина на арабски.

— Да дам своя принос в прекратяването на граничния спор, като докажа древните племенни маршрути на местните племена дуру, с което да потвърдя един исторически прецедент.

Тя продължи на арабски, проверявайки познанията му върху местната география.

— Ще трябва да внимавате в Ум ал Самим.

— Да, плаващите пясъци — каза той и кимна. — Чел съм за онази коварна ивица. — Очите му проблеснаха от нетърпение.

Сафиа най-после отстъпи и му подаде списанието.

— Това е единственото копие от Института за арабски изследвания. Ще трябва да ви помоля да го четете тук.

— Така ли? — Беше пристъпил крачка напред. — Това е организацията с нетърговска цел на Кенсингтън, нали?

— Да. Защо?

— От известно време се опитвам да се свържа с някой от началниците там, за да се застъпи за мен пред оманското правителство. Само че никой не отговаря на обажданията и писмата ми. Мястото е корав орех, също като спонсора си, лейди Кара Кенсингтън. По-студенокръвен човек не бях виждал.

— Хмм… — неангажиращо отвърна тя.

След като се запознаха, той попита дали би могъл да седне при нея, докато прочете статията. Тя побутна стола към него.

— Чувал съм, че кафето тук е добро — каза той, докато сядаше.

— Чаят е още по-добър — отвърна тя. — Но пък аз съм британка.

После всеки се бе задълбочил в списанието си и мълчанието се проточи значително, само от време на време се оглеждаха един друг и отпиваха от напитките си. Най-накрая Сафиа видя вратата на терасата да се затваря зад очакваната гостенка и й махна.

Той се обърна при приближаването на новодошлата. Очите му се разшириха.

— Доктор Дан — каза Сафиа, — позволете да ви представя на лейди Кара Кенсингтън. Ще се радвате да разберете, че тя също говори английски.

С удоволствие забеляза как кръвта плъзва по страните му от смущение. Предполагаше, че този млад мъж рядко го сварват неподготвен. Тримата прекараха остатъка от следобеда в разговори, обсъждаха последните събития в арабския свят и в своите страни, поговориха и за арабската история. Кара си тръгна преди залез слънце, предстоеше й ранна вечеря с местната търговска камара, но не и преди да обещае помощта си на доктор Дан за неговата експедиция.

— Май най-малкото, което ви дължа, е една вечеря — беше заявил той след това.

— А аз май ще трябва да приема.

Същата вечер двамата вечеряха бавно и спокойно с печена на дървени въглища морска риба и специалния хляб рукхал. Говориха, докато слънцето не потъна в морето и небето не се напълни със звезди.