Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

— Защо наистина? — промърмори Сафиа с набръчкано чело. Размишляваше върху загадката. Името Убар беше изписано в посоката на кръвния поток. Сякаш намекваше за някаква посока, нещо, което тече нанякъде. Зачатък на идея се оформи в главата й.

— Къде отива кръвта, след като напусне сърцето? Клей посочи към дебел извит кръвоносен съд най-горе.

— През аортата към мозъка и към останалата част на тялото.

Сафиа завъртя тежкото сърце, проследи аортата до края й и погледна вътре. Отворът на кухия съд беше запушен с пясъчник. Не си беше направила труда да го изчисти, беше твърде заета с повърхността на камерите.

— За какво мислиш? — попита Кара.

— Имам чувството, че надписът сочи нанякъде. — Върна сърцето върху масата и се зае да почисти пясъчника от края на аортата. Той лесно се натроши и изпадна. Сафиа се дръпна назад при вида на онова, което откри зад него.

— Какво има там? — попита Клей, проточил глава над рамото й.

— Нещо, което древните народи на Арабия са ценили повече от самата кръв. — Взе пинсета и извади на масата няколко кристални парченца изсъхнала смола. Усещаше сладкия аромат, излъчван от кристалите, запазили се с хилядолетия. Беше ухание от времена преди Христос.

— Тамян — каза Кара със страхопочитание в гласа. — Какво означава?

— Това е пътепоказател — отговори Сафиа. — Така както тече кръвта, така текат и богатствата на Убар. — Обърна се към приятелката си. — Би трябвало да сочи към Убар, към следващата стъпка по пътя към портите му.

— Но накъде сочи? — попита Кара.

Сафиа поклати глава.

— Не съм сигурна. Но от град Салала започва прочутият Път на тамяна. — Побутна кристалчетата. — А гробницата на Наби Имран се намира в същия град.

Кара изправи гръб.

— Значи там трябва да започнем търсенето.

— Търсенето?

— Трябва незабавно да организираме експедиция. — Кара говореше бързо с широко отворени очи. Но не амфетаминът подхранваше вълнението й, а надеждата. — В рамките на една седмица, не повече. Хората, с които поддържам връзка в Оман, ще се погрижат за всички необходими приготовления. И ще ни трябват най-добрите специалисти. Ти, разбира се, и всички, които сметнеш за подходящи.

— Аз? — попита Сафиа и сърцето й прескочи един удар. — Аз… аз не съм… не съм работила на терен от години.

— Отиваш! — отсече Кара. — Крайно време е да престанеш да се криеш в тези прашни зали. Да се върнеш в истинския свят.

— Мога да координирам нещата оттук. Не е необходимо и аз да съм на място.

Кара я погледна и за миг на Сафиа й се стори, че приятелката й ще отстъпи пред молбата й, както го беше правила и преди. После гласът на Кара спадна до дрезгав шепот.

— Саф, аз имам нужда от теб. Ако там наистина има нещо… някакъв отговор… — Тя поклати глава, беше на прага на сълзите. — Трябва да дойдеш с мен. Не мога да се справя сама.

Сафиа преглътна, повела борба със самата себе си. Как би могла да откаже на приятелката си? Взря се в страха и надеждата в очите на Кара. Но в главата й все още ехтяха стари писъци. Тях не можеше да заглуши. Детска кръв все още багреше ръцете й. — Аз… не мога…

Нещо изглежда се беше пречупило в лицето й, защото най-накрая Кара поклати глава.

— Разбирам. — Но от резкия й тон беше ясно, че не е така. Никой не разбираше. Кара продължи: — Но беше права за едно нещо. Ще ни трябва опитен археолог практик. И щом ти няма да дойдеш, знам точния човек за тази работа.

Сафиа разбра кого има предвид. О, не!

Кара сякаш усети потреса й.

— Знаеш, че той има най-голям опит с разкопки в онзи район. — Разрови чантата си и измъкна мобилния си телефон. — Ако искаме да успеем, ще ни трябва Индиана Джоунс.

15 ноември. 07:02

Река Янгдзъ, Китай

— Не съм ти Индиана Джоунс! — изрева той в слушалките на сателитния телефон, за да го чуят през рева на реактивните двигатели на лодката. — Името ми е Омаха… Доктор Омаха Дан. Кара, много добре знаеш това!

Отговори му нетърпелива въздишка.

— Омаха? Индиана? Какво значение има, по дяволите? На вас, американците, имената ви звучат по един и същи начин.

Той клечеше до кормилото на лодката, която хвърчеше надолу по закривения речен пролом. Високи скали се нижеха по двата бряга на калната Янгдзъ, която се гънеше и извиваше през един участък с подходящото име „Теснините“. След няколко години язовирът Трите пролома щеше да потопи целия този район под тихите дълбини на седемдесет метра вода, но засега подводните скали и коварните бързеи си оставаха реална заплаха, докато бързата река се провираше през стеснението.