Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Сафиа внимателно освободи стъклото от вакуумното устройство и го обърна. Горната повърхност на сърцето се беше отпечатала в стъклото. Тя го насочи към камерата.

— Клей, добре ли хващаш всичко това? Приклекнал до камерата си, той се залюля на пети.

— О, божке, направо е фантастично!

— Ще приема това за „да“. — Сафиа постави стъклото на библиотечното писалище.

— Ами сърцето? — попита Флеминг.

Сафиа се обърна и погледна в отворената гръд. Почука с дръжката на една малка четка по сърцето. Всички чуха звънтежа.

— Със сигурност е от метал. Бронз, бих казала, съдейки по червеникавия цвят.

— Удари на кухо — изкоментира Клей и премести триножника с камерата така, че да има по-добър ракурс към гръдната кухина. — Я го направи пак.

Сафиа поклати глава.

— По-добре не. Виждате ли как пясъчникът обхваща на места сърцето и отгоре. Няма как да го извадим, без да нарушим целостта на камъка. Мисля, че трябва да го оставим така и други учени да го видят в този вид, преди да сме пристъпили към изваждането му.

През последната минута Кара едва си бе поемала дъх. Сърцето трещеше в ушите й, и то не от амфетамините. Никой друг ли не забелязваше?

Преди да е попитала на глас, в дъното на Стаята с арките се затръшна врата. Всички се стреснаха. Чуха се приближаващи стъпки. На двама души.

Сафиа насочи халогенната светлина към залата.

— Директор Тайсън!

— Едгар! — Кара пристъпи напред. — Какво правиш тук? Директорът на музея отстъпи крачка встрани, така че да се види придружителят му. Беше инспекторът от отдел „Убийства“ към централното лондонско управление.

— Инспектор Самюелсън беше с мен, когато разбрах за невероятното ви откритие. Тъкмо привършвахме и той помоли за възможност лично да погледне удивителната находка. Как бих могъл да му откажа след помощта, която ни оказа?

— Разбира се! — С най-добрия си дипломатически тон Кара прикри изблика на раздразнение. — Идвате тъкмо навреме. — Даде им знак да се приближат към импровизираната морга, като им отстъпи мястото си. Собственото й откритие трябваше да изчака още малко.

Флеминг кимна на шефа си за поздрав.

— Май и аз видях достатъчно. По-добре да ида да проверя нощната смяна. — Отдръпна се, но не и преди да се обърне към Сафиа: — Благодаря ти, че ми позволи да присъствам.

— За теб винаги — каза разсеяно тя, насочила вниманието си към откритото сърце.

Кара забеляза как очите на Флеминг се задържаха още миг върху Сафиа, а после се извиха с болка и той си тръгна. Както винаги, Сафиа беше сляпа за всичко извън работата си. Беше оставяла и по-достойни мъже от Флеминг да излязат от живота й.

Инспектор Самюелсън пристъпи напред и зае мястото, освободено от шефа на охраната. Беше преметнал униформеното си сако през едната ръка, а ръкавите му бяха навити до лактите.

— Надявам се, че няма да ви преча.

— Ни най-малко — каза Сафиа. — Голям късмет извадихме с това откритие.

— Наистина.

Инспекторът се наведе над статуята. Кара беше сигурна, че не само обикновеното любопитство го беше довело тук. Детективите не обичаха странните съвпадения.

Едгар застана до рамото на инспектора.

— Направо невероятно, нали? Това откритие ще привлече вниманието на целия свят.

Самюелсън се изправи.

— Откъде е дошла статуята?

— Баща ми я откри — каза Кара.

Самюелсън продължително я огледа с вдигната вежда.

Кара забеляза, че Едгар отстъпва крачка назад, забил поглед в обувките си. Това беше тема, към която всички запознати пристъпваха предпазливо.

Сафиа вдигна нагоре защитните си очила и се зае да обясни по-нататък, спестявайки на Кара тази необходимост.

— Реджиналд Кенсингтън финансира археологически екип, който да наблюдава изкопните работи за строежа на нов мавзолей при една гробница в град Салала на оманското крайбрежие. Открил статуята, заровена до старата гробница. Било рядка находка — да намериш предислямска статуя от двеста години преди Христа, при това толкова запазена, направо недокосната! Но пък гробницата е била почитана в продължение на две хилядолетия и районът около нея е останал неосквернен и сравнително рядко посещаван. Истинска трагедия е да загубим един толкова добре запазен артефакт.

Самюелсън не се трогна.

— Но случилото се ни доведе до това ново откритие. Има някакво равновесие. Същото не може да се каже за бедния Хари Мастерсън.

— Разбира се — побърза да каже Сафиа. — Не исках да кажа, че… че неговата смърт не е истинска трагедия. Напълно прав сте.