Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

— Ще трябва да го отворим — каза Кара.

Сафиа я погледна намръщено. По дяволите! Отпусна се на колене до скулптурата и панталоните и подгизнаха.

— Трябва ми фенерче. Някой й подаде фенерче.

— Какво ще правиш? — попита Кара.

— Ще погледна вътре.

Сафиа прокара ръка по пострадалата от високата температура на взрива повърхност на статуята. Грапавата песъчлива текстура се беше превърнала в стъкло. Долепи фенерчето към масивния торс на статуята и го включи.

Цялата стъклена повърхност на статуята се освети. Подробностите почти не се виждаха под тъмната кристална кора. Сафиа не видя нищо необичайно, но стъклото беше само пет сантиметра дебело. Каквото и да търсеха, можеше да е по-навътре в камъка.

Кара ахна зад нея. Надничаше над рамото й.

— Какво? — Понечи да дръпне фенерчето.

— Не — спря я Кара. — Премести го към центъра.

Сафиа насочи светлината към центъра на торса.

Появи се сянка, буца в средата на статуята, вклинена дълбоко, на границата, където стъклото преминаваше в камък. Светеше в тъмночервено под лъча на фенерчето. Формата не можеше да се сбърка — особено заради местоположението на буцата в торса.

— Това е сърце — прошепна Кара. Сафиа седна на пода зашеметена.

— Човешко сърце.

20:05

Часове по-късно Кара Кенсингтън стоеше в частната тоалетна близо до отдела по древния Близък изток.

Още само едничко…

Изтръска една оранжева таблетка върху дланта си. Адерал, амфетамин по рецепта, двадесет милиграма. Претегли хапчето в ръката си. Толкова много енергия в толкова малка обвивка! Но може и да не стигне. Изтръска още една таблетка. В края на краищата, предната нощ не беше мигнала, а имаше още много работа.

Метна хапчетата в устата си, изви глава назад и ги преглътна на сухо, после впери поглед в отражението си в огледалото. Кожата й изглеждаше поруменяла, очите й — твърде разширени. Прокара ръка през косата си в опит да й върне част от обема. Не успя.

Наведе се към крана, пусна студената вода, намокри двете си ръце и ги притисна към бузите си. Задиша дълбоко. Сякаш бяха минали дни, а не часове, откакто я бяха вдигнали от леглото в семейното имение в село Блакхийт. Новината за експлозията я бе подгонила по мокрите от бурята улици в лимузината й към музея.

И сега какво?

През дългия ден най-различни следствени екипи бяха събрали всички необходими проби от галерията — обгоряла дървесина, пластмаса, метали, дори кости. Накрая и няколко фрагмента от метеорита бяха открити сред отломките. Всички първоначални данни сочеха, че електрически разряд е възпламенил някакви летливи компоненти дълбоко в парчето метеоритно желязо. Никой не се наемаше да каже какви са били тези компоненти. По-нататък експериментите щяха да бъдат повторени при лабораторни условия както в Англия, така и в чужбина.

Кара не можеше да прикрие разочарованието си. Образът на светещата сфера върху видеозаписа я бе върнал към деня, когато баща й беше изчезнал в спиралата от пясък, искряща с подобни изливи от синкаво електричество. После експлозията… и още една смърт. Вероятно имаше връзка между миналото и настоящето.

Но каква? Дали и това не беше поредната задънена улица, като толкова други досега?

Почукване на вратата откъсна вниманието й от огледалото.

— Кара, готови сме да започнем. — Беше Сафиа. Усети загрижеността в гласа на приятелката си. Само Сафиа се досещаше за тежестта в сърцето й.

— Идвам веднага.

Тя пусна блистера обратно в чантичката си и я затвори.

Първоначалният прилив на изкуствено предизвикана енергия вече притъпяваше острието на отчаянието. След един последен и отново напразен опит да придаде обем на косата си тя отиде до вратата, отключи я и излезе в един от по-приветливите изследователски отдели — известната Стая с арките на Британския музей.

Построена през 1839 година, двуетажната зала с куполи в западната част на музея беше в стила на ранната викторианска епоха — двойни галерии от библиотечни шкафове, стълби и мостчета от ковано желязо, арковидни проходи, водещи към отделени ниши. Атмосферата на това място те връщаше към времената на Чарлз Дарвин, на Станли и Ливингстън, на Кралското научно общество, когато учените носели фракове и се събирали на раздумка сред лавиците с книги и древни ръкописи. Макар до него никога да не е била допускана широката общественост, отделът по древния Близък изток сега използваше това помещение като учебен център и резервен архив.