Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

„Плуваш на дълбокото, Пейнтър… и навсякъде около теб има акули, обикалят ли, обикалят…“

14 ноември, 17:05 по Гринуич

Лондон, Англия

— Тук! Намерих нещо!

Сафиа се обърна и видя, че един от мъжете с металните детектори вика на партньора си. Сега пък какво? Дотук двамата бяха открили парчета от бронзови статуетки, железни кандила и медни монети. Сафиа тръгна натам — може и да беше нещо важно.

В другия край на галерията Кара се появи на входа към крилото, явно и тя бе привлечена от вика. Приближи се към тях.

— Какво намерихте? — попита хладно и властно.

— Не съм сигурен — каза мъжът и кимна към детектора си. — Но стрелката трепти като бясна.

— Парче от метеорита?

— Не мога да кажа. Под този каменен блок е. Въпросният блок доскоро бе представлявал торс и долни крайници на статуя от пясъчник, сега катурната по гръб. Въпреки че горните крайници и главата липсваха, отнесени от взрива, Сафиа веднага позна фигурата. Статуята с човешки размери някога бе стояла на пост при една гробница в Салала. Датираше от 200 г. пр.Хр. Изобразяваше мъж с продълговат предмет на рамото си. Някои смятаха, че предметът прилича на пушка, но всъщност беше погребално кандило, което се носи на рамото.

Унищожението на статуята беше трагична загуба. Бяха останали само торсът и два счупени крака. Дори и те бяха поразени до такава степен от горещината, че пясъчникът се беше стопил и после втвърдил в стъклена кора по повърхността на отломката.

И други хора от екипа с червени каски се насъбраха около тях.

Мъжът насочи металния си детектор към съсипаната статуя.

— Ще трябва да преместим блока. Да видим какво има отдолу.

— Направете го — каза Кара и кимна. — Ще ни трябват лостове.

Двама мъже тръгнаха към подредените на една маса работни инструменти.

Сафиа решително пристъпи напред.

— Кара, почакай. Нима не виждаш коя е тази статуя?

— Какво имаш предвид?

— Погледни по-внимателно. Това е статуята, която баща ти откри. Която беше заровена до онази гробница в Салала. Трябва да запазим каквото е останало.

— Не ми пука. — Кара я дръпна настрани за лакътя. — По-важно е, че под нея може да има улика за онова, което се случи с баща ми.

Сафиа се опита да я дръпне още по-встрани и каза приглушено:

— Кара… наистина ли смяташ, че случилото се тук може да има нещо общо със смъртта на баща ти?

Кара махна на мъжете с лостовете.

— Дайте ми единия.

Сафиа остана на мястото си. Погледът й се плъзна по другите помещения на галерията и тя видя съдържанието им в нова светлина. Целият й труд, колекцията, годините проучвания… беше ли всичко това за Кара нещо повече от най-обикновен паметник на загиналия й баща? Дали не е било и някакво разследване? Опит да се събере на едно място целият изследователски материал, за да се определи какво точно се е случило с баща й в пустинята преди толкова много години?

Сафиа се спомни историята, както я беше чула като момиче, разказана през сълзи и безутешен плач. Тогава Кара беше убедена, че нещо свръхестествено е причинило смъртта на баща й. Сафиа знаеше подробностите.

Ниснасите… духовете на дълбоката пустиня.

Още като момичета двете с Кара бяха проучили тези легенди, бяха събрали цялата достъпна информация за митологията на ниснасите. Според легендите ниснасите бяха единствените останки от един народ, обитавал някога огромен град в пустинята. Познат беше под различни имена — Ирам, Вабар, Убар. Градът на хилядата колони. Препратки към краха му можеха да бъдат открити в Корана, в Приказки от хиляда и една нощ, в Александрийската библиотека. Основан от правнуците на библейския Ной, Убар бил богат и декадентски град, пълен със зли хора, които се занимавали с тъмни изкуства. Неговият цар не зачел предупрежденията на един пророк на име Худ и Бог унищожил града, погребал го в пясъците и повече никой не го видял, превърнал се в Атлантидата на пустините. По-късно се появили легенди, които упорито твърдели, че градът все още съществува под пясъка, обитаван от мъртвите, гражданите му застинали в камък, покрайнините му били любимо място на зли джинове и на още по-неприятните ниснаси, жестоки създания с магически способности.

Сафиа бе смятала, че Кара е отминала тези митове като най-обикновени притчи. Особено след като следователите бяха обяснили смъртта на баща й с внезапно отворила се в пустинята яма. Такива смъртоносни капани не бяха нещо необичайно в онзи район, случваше се да погълнат самотни камиони или някой непредпазлив пътешественик. Скалното легло под пустинята беше предимно от варовик, порьозна скала, надупчена от каверни, проядени от отдръпващото се ниво на подпочвените води. Такива каверни се сриваха често и това предизвикваше феномени като описания от Кара — плътна завихрена колона от прах над въртоп от подвижен пясък.