Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

На няколко крачки от нея Кара грабна един от лостовете с намерение сама да се включи в работата. По всичко личеше, че обясненията на геолозите отпреди години не я бяха убедили.

Сафиа би трябвало да се досети, особено заради упоритостта, с която Кара преследваше фикс идеята си за древна Арабия и милиардите, които беше похарчила да се рови в миналото, да събира артефакти от всички епохи, да наема най-добрите професионалисти, включително самата нея.

Сафиа затвори очи, замислена каква ли част от собствения й живот е била подчинена на тази безплодна мания. До каква степен Кара беше повлияла върху професионалния й избор? Върху изследователските й проекти тук? Поклати глава. За момента не беше в състояние да го проумее докрай. По-късно щеше да го обмисли на спокойствие.

Отвори очи и пристъпи към статуята, препречвайки пътя на другите.

— Не мога да ви позволя да го направите.

Кара й даде знак да се мръдне, гласът й бе спокоен:

— Ако отдолу има парче от метеорита, то е по-важно от запазването на останките от една счупена статуя.

— Важно за кого? — Сафиа се опита да наподоби деловия маниер на Кара, но въпросът й прозвуча повече като обвинение. — Статуята е една от малкото от тази епоха в Арабия. Дори и счупена, тя е безценна.

— Метеоритът… — … може да почака — каза Сафиа, прекъсвайки своята работодателка. — Поне докато не намерим начин да преместим статуята, без да я повредим.

Кара я фиксира със стоманен поглед, който пречупваше повечето хора. Сафиа устоя на предизвикателството, понеже бе познавала момичето от миналото на жената.

Пристъпи към нея. Взе лоста и с изненада установи, че ръцете на другата треперят.

— Знам на какво се надяваш — прошепна тя.

И двете знаеха историята на метеорита с форма на камила, разказана от британския изследовател, който го беше от крил, и че камилата уж пазела входа към изгубен град, погребан под пясъците.

Град на име Убар.

И сега метеоритът беше избухнал при изключително странни обстоятелства.

— Трябва да има някаква връзка — измърмори Кара, повтаряйки думите си отпреди малко.

Сафиа знаеше един начин да прогони такава надежда.

— Знаеш, че Убар вече е открит. — Остави думите да стигнат до съзнанието на приятелката й.

През 1992 година легендарният град беше открит от Никълъс Клап, любител археолог, с помощта на радар за дълбоко сканиране, качен на сателит. Основан около 900 г. пр.Хр. и разположен при един от малкото водоизточници, древният град бил важен търговски пост по Пътя на тамяна, свързващ тамяновите горички в крайбрежните омански планини с пазарите на богатите градове на север. През вековете Убар процъфтявал и се разраствал. Докато един ден половината град не пропаднал в огромна яма и бил изоставен на милостта на пясъците от суеверните си жители.

— Бил е просто най-обикновена търговска спирка — продължи Сафиа.

Кара поклати глава, но Сафиа не беше сигурна дали отхвърля последното й твърдение или се предава пред реалността. Сафиа добре помнеше колко се беше развълнувала Кара при вестта за откритието на Клап. Вестниците по целия свят тръбяха за това на първите си страници. „ОТКРИТ ЛЕГЕНДАРЕН ИЗГУБЕН АРАБСКИ ГРАД!“.

Беше отишла на място да помогне в ранния етап на археологическите разкопки. Но както Сафиа бе отбелязала, след като в продължение на две години изравяха чирепи и тук-там по някой запазен домакински съд, археолозите се бяха примирили с факта, че мястото е просто един скучен изоставен търговски пост.

Нямаше несметни съкровища, нямаше хиляда колони, нито черни призраци… Бяха останали само болезнените спомени, които преследваха живите.

— Лейди Кенсингтън — повика я отново мъжът с металния детектор, — май доктор Ал Мааз беше права, като каза да не местим това проклето нещо.

И двете жени се обърнаха към прекатурената статуя. Сега мъжете с детекторите стояха от двете й страни и бяха насочили инструментите към масивния торс. И двата метални детектора бибипкаха в хор.

— Грешката е моя — продължи първият. — Каквото и да съм открил, то не е под камъка.

— Тогава къде е? — раздразнено попита Кара. Отговори другият мъж:

— Вътре в него.

Последва миг стъписване, докато Кара не наруши тишината:

— Вътре?

— Да, госпожо. Трябваше по-рано да се сетя да триангулираме. Но въобще не допусках, че може да има нещо вътре в камъка.

Сафиа пристъпи напред.

— Сигурно е случайно попаднал железен къс.

— Не и според замерванията. Сигналът е силен.