Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

— Какво се е случило в музея? — попита той.

— Това. — Адмирал Ректър извади някакъв предмет от чекмедже на бюрото си и го сложи върху попивателната хартия. Приличаше на почерняло парче скала с размери приблизително като на топка за софтбол. — Тази сутрин го транспортирахме с военен самолет.

— Какво представлява?

Адмиралът му кимна да го вземе и той установи, че предметът е необичайно Не беше скала. Плътността загатваше за наличие на олово.

— Метеоритно желязо — обясни Макнайт. — Проба от артефакта, който преди миг видя да избухва.

Пейнтър сложи парчето обратно на писалището.

— Не разбирам. Казвате, че метеоритът е предизвикал експлозията? А не кълбовидната мълния?

— И да, и не — тайнствено отвърна Макнайт.

— Какво знаете за експлозията на тунгуския метеорит в Русия? — попита Ректър.

Внезапната смяна на темата свари Пейнтър неподготвен. Челото му се набръчка, докато се ровеше в паметта си за тази стара история.

— Не много. Нещо за паднал метеорит през 1908, някъде в Сибир, който причинил голям взрив.

Ректър се облегна назад.

— „Голям“ е меко казано. Експлозията изкоренила гората на шейсет километра наоколо, на площ колкото половин Роуд Айлънд. Взривът освободил енергия, равняваща се на две хиляди атомни бомби. Коне били отнесени на около седемстотин километра. „Голяма“ просто не описва достатъчно добре силата на експлозията.

— Имало е и други последици — продължи Макнайт. — Магнитна буря, която създала вихър с диаметър хиляда километра. Дни наред нощното небе светело от огромното количество вдигнал се в атмосферата прах — било достатъчно светло Да си четеш вестника. Електромагнитният импулс обхванал половината свят.

— Господи! — промълви Пейнтър.

— Хората, видели взрива от стотици километри разстояние, разказват за прорязала небето светлина, ярка като слънцето и с опашка във всички цветове на дъгата.

— Метеорът — каза Пейнтър.

Адмирал Ректър поклати глава.

— Това е била само една от теориите. Каменен астероид или комета. Но тази теория се опровергава с няколко факта. Първо, никой никога не е открил и една отломка от метеор. Дори и остатъчен иридиев прах.

— Съдържащите въглерод метеори обикновено оставят иридиев отпечатък — каза Макнайт. — Но в Тунгуска област такова нещо не е открито.

— Освен това не е намерен кратер — добави адмиралът. Макнайт кимна.

— Силата на взрива е била четиридесет мегатона. Преди това последният голям метеор ударил Аризона преди приблизително петдесет хиляди години. Бил само три мегатона, нищо и половина в сравнения с Тунгуския, а оставил кратер с широчина километър и половина и дълбочина двеста метра. Защо тогава в Сибир няма кратер, и то когато се знае точното място на епицентъра заради радиално полегналите дървета навън от точка нула?

Пейнтър нямаше отговор на този въпрос… нито на другия, който не му даваше мира в момента — какво общо има всичко това с Британския музей?

Макнайт продължи:

— След експлозията в района са наблюдавани и интересни биологични последици — засилен растеж на определени лишеи, увеличение в средното ниво на мутациите, включително генетични аномалии в семената и игличките на боровите дървета и дори сред мравешките популации. Хората също не останали незасегнати. Местните племена на евенките в района показват аномалии в Rh-фактора на кръвта. Всичко насочва към последици от радиация, най-вероятно гама лъчи.

Пейнтър се опита да обедини експлозията без кратер, необичайните атмосферни ефекти и остатъчната гама радиация.

— И какво е причинило всичко това? Адмирал Ректър отговори:

— Нещо доста малко. Около три килограма.

— Невъзможно! — закова Пейнтър, без да помисли. Адмиралът сви рамене.

— Да, ако ставаше въпрос за обикновена материя… Загадката остана да тежи във въздуха още няколко сякаш безкрайни секунди.

Доктор Макнайт най-после наруши мълчанието.

— Най-новите изследвания от 1995 година говорят, че Тунгуска област наистина е била ударена от метеор, той е бил изграден от антиматерия.

Очите на Пейнтър се разшириха.

— Антиматерия?

Сега вече разбра защо са го повикали на този инструктаж. Докато повечето хора смятаха антиматерията за измислица на научната фантастика, през последното десетилетие тя всъщност се беше превърнала в действителност с производството на частици антиматерия при лабораторни условия. Водещи в тези изследвания бяха Лаборатории ЦЕРН в Женева, Швейцария. Те произвеждаха антиматерия вече близо две десетилетия, използвайки подземен антипротонен нискоенергиен пръстен. Само че цялата едногодишна продукция антипротони от ЦЕРН би дала енергия колкото обикновена електрическа крушка да просветне едва-едва за няколко секунди.