Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Лу’лу я настигна.

— Чух те да говориш с любимия си. Сафиа не искаше да говори за това.

— Той не ми е… това беше преди…

— И двамата обичате тази земя — продължи ходжата, без да обръща внимание на опита ида отклони темата. — Позволила си твърде много пясък да се натрупа между вас. Но такъв прах лесно може да бъде пометен.

— Не е толкова лесно.

Сафиа сведе поглед към ръката си, където някога бе носила пръстен. Беше си отишъл, също като едно дадено преди време обещание. Как би могла да е сигурна, че ще бъде до нея, когато има нужда от него? „Едно момче те напусна. Сега мъж е коленичил пред теб.“ Можеше ли да повярва на това? Представи си друго лице, като контраст. Пейнтър. Начинът, по който държеше ръката й, тихото му уважение и спокойствието, което и вдъхваше, дори болката в очите му, когато я беше изплашил.

Лу’лу заговори, сякаш прочела мислите й:

— Има много мъже с благородни сърца. Някои порастват по-бавно от другите.

Сафиа усети сълзи да се събират в гърлото й.

— Имам нужда от повече време… да премисля нещата.

— Имала си време. Също като нас и ти си прекарала твърде много време сама. Човек трябва да направи своя избор… докато все още има възможност да избира.

Сякаш в подкрепа на думите й малко по-нагоре ветровете на бурята застенаха в отвора на върха.

Сафиа усети повей по бузата си. Сякаш я теглеше нагоре. След всичкото време, прекарано долу, искаше най-после да се махне от този каменен затвор. Пък макар и за малко. Колкото да й се проясни главата.

— Ще ида да проверя как е бурята горе — промърмори тя.

— Ще дойда с теб — каза Кара, на едно стъпало зад нея.

— И аз — добави ходжата. — Искам да видя със собствените си очи онова, което е видяла първата царица. Искам да видя първия вход към Убар.

Трите продължиха сами по последните стъпала. Вятърът стана по-силен, засипа ги с пясък. Трите вдигнаха качулките, шаловете и очилата си.

Сафиа се изкачи до върха. Отворът представляваше пукнатина в тавана. Кара изключи фенерчето. Бурята беше по-светла от тъмния проход.

Изходът беше на метър от Сафиа. Тя видя един лост, опрян на стената близо до входа. От другата страна на прага имаше голяма плоска скала, частично блокирала пътя.

— Скалата трябва да е скривала входа — обади се Кара.

Сафиа кимна. Хората на капитан Ал Хафи явно бяха използвали лоста, за да отместят камъка, колкото да влязат. Ако успееха да издържат до края на бурята, може би всички щяха да избягат, да върнат камъка на място и да затворят Касандра под земята.

Свежият вятър изпълни Сафиа с надежда. Тук бурята не изглеждаше толкова тъмна, каквато я помнеше от Шисур. Може би започваше да затихва.

Сафиа се промуши през пролуката, но остана на завет зад скалата. Слънцето все още бе скрито зад пясъчен облак, но среднощният мрак беше изсветлял до здрач. Слънцето отново се виждаше като бледа луна през воала на бурята.

— Като че ли е поутихнала. — Кара потвърди преценката на Сафиа.

Лу’лу не беше съгласна.

— Не се лъжете. Пясъците около Убар са измамни. Има напълно основателна причина племената да избягват този район и да го смятат за прокълнат, пълен с призраци, джинове и дяволи.

Ходжата ги поведе навън.

Сафиа я последва, вятърът задърпа плаща и шала и. Огледа се. Намираха се на скалисто плато, на десетина метра над пясъчната основа. Едно от многото каменисти възвишения сред дюните. Номадските племена ги наричаха „корабите на пясъка“.

Сафиа пристъпи още малко напред и огледа мястото. Разпозна формата на платото. Същата като на пясъчната рисунка в двореца. Точно тук е бил открит първият вход към Убар преди почти три хиляди години. Плъзна поглед наоколо. И Цитаделата, и царският дворец са били построени по подобие на това плато. Най-ценният от всички пясъчни кораби.

Отвъд платото бурята привлече погледа на Сафиа. Вихрещите се облаци тук изглеждаха някак странни. Километър и половина по-нататък пясъчната буря тъмнееше на ивици около платото. Сафиа чуваше воя на далечни ветрове.

— Сякаш сме в центъра на ураган — каза Кара.

— Това е Убар — отвърна Лу’лу. — Той тегли мощта на бурята към себе си.

Сафиа си спомни как за кратко, след като ключовете избухнаха и отвориха портата, пясъчната буря сякаш беше поутихнала.

Кара се приближи опасно близо до един от ръбовете, което изнерви Сафиа.

— По-добре се махни оттам — предупреди я тя. Страхуваше се някой по-силен порив на вятъра да не я бутне през ръба.

— Тук има пътечка. Много тясна. Може би ще успеем да се спуснем. Виждам три камиона долу, на четирийсетина метра оттук. Транспортът на капитан Ал Хафи.