Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Лекарят беше вдигнал ръце с дланите към него.

Пейнтър тръгна странично към вратата, посегна зад гърба си към дръжката и я отвори. Вятърът едва не го събори обратно в стаята. Той се приведе срещу чудовищния порив и с мъка се измъкна навън. Не си направи труда да затвори вратата. Завъртя се на пета и пое встрани.

Тръгна в посоката, където беше чул да спират бронираните трактори, едва си пробиваше път през пясъка и вятъра. Бос, само по боксерки. Пясъкът го жулеше като шкурка. Въобще не си направи труд да отваря очи. Нямаше какво да се види. Пясъкът го давеше при всяко вдишване.

Държеше пистолета пред себе си. С другата си ръка стискаше лаптопа. Той съдържаше информация, която му беше нужна — за Гилдията и за Сафиа.

Протегнатият му пистолет се удари в нещо метално.

Първият от тракторите. Колкото и да му се искаше да скочи вътре, Пейнтър продължи напред. Огромното возило беше заклещено от събратята си отзад. Двигателят му работеше, за да подхранва акумулатора.

Молеше се всички да са запалени. Продължи напред, като се движеше бързо.

Чу смътни крясъци зад себе си. Новината за бягството му се разпространяваше.

Пейнтър се гмурна още по-бързо през ветрищата на бурята покрай веригите на тракторите. Стигна до последния в редицата. Двигателят му мъркаше като доволно коте, коте, само дето тежеше двайсет тона.

Плъзна се покрай едната му страна, напипа вратата и се помъчи да я отвори срещу напора на вятъра. Нямаше да стане с една ръка. Той пъхна пистолета под ластика на боксерките си, които се смъкнаха наполовина под тежестта му. Остави лаптопа върху веригата и най-после успя да открехне вратата, колкото да се вмъкне странично в кабината. Дръпна компютъра в движение.

Трясна вратата, заключи и облегна гръб на нея. Изплю събралия се в устата му пясък и разтърка очи да махне прахта, полепнала по веждите и миглите му.

Куршуми обсипаха фланга на трактора, ужилвайки гърба му с вибрациите на попаденията във вратата. Той се дръпна встрани. Купонът продължаваше.

Отправи се бързо към предните места и се плъзна на шофьорското. Метна лаптопа на съседната седалка. Пясъчната буря се вихреше пред стъклото, светът тънеше в среднощен мрак. Той включи фаровете. Видимостта достигаше цели два метра. Не беше зле.

Включи на задна скорост и натисна газта.

Тракторът тръгна назад. Ако там имаше нещо, оставаше му само да се надява, че бронираното чудовище ще мине през него.

Нова стрелба го подгони, като деца, които хвърлят камъни.

Той продължи невъзмутимо и скоро се озова в пустинята, все така на заден ход.

Погледна през предното стъкло и видя два еднакви блясъка да разцъфват откъм тъмния град.

Преследваха го.

17:00

Докато другите почиваха, Омаха огледа двореца на царицата. Сградата не беше пострадала от първоначалната бомбардировка. Може би мястото, подходящо за отбрана бе горе в кулата.

Той поклати глава.

Привлекателно като идея, но непрактично. Единствената им надежда беше да не спират. Само че се бяха насочили към края на града. Над и отвъд двореца нямаше почти нищо. Няколко улици и ниски сгради.

Той погледна към долната част на Убар. Тук-там все още избухваха спорадични престрелки, но все по-рядко и все по-близо. Отбранителната линия на Рахим се огъваше.

Омаха знаеше, че са обречени. Никога не беше смятал себе си за песимист, а просто за реалист. Погледна към Сафиа. Щеше да я защитава до последния си дъх.

Кара се приближи до него.

— Омаха…

Той я погледна. Кара никога не го наричаше Омаха. Лицето и беше изтощено, набраздено от страх, очите и — кухи. И тя усещаше края.

Кара кимна към Сафиа. Гласът й прозвуча като въздишка.

— Какво, по дяволите, чакаш? Исусе Христе… — Тя отиде при стената на двора, облегна се тежко и се смъкна на земята.

Омаха си спомни какво му беше казала по-рано. „Тя още те обича.“ Погледна към Сафиа, на няколко крачки от него. Беше коленичила до едно дете и държеше малките му ръчици в своите. Лицето и грееше под блясъка отгоре. Мадона и младенец.

Той пристъпи към нея… и още малко. И отново чу думите на Кара: „Животът е труден. Не е нужно и любовта да е трудна.“ Сафиа заговори, без да вдига поглед:

— Това са ръцете на майка ми — каза тя толкова тихо, толкова спокойно, напук на положението, в което се намираха. Погледна настойчиво детето. — Всички тези жени. Майка ми и досега живее в тях. Пълен кръговрат. От новороденото до старицата. Пълен живот. А не прекратен без време.