Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Омаха падна на едно коляно. Впери поглед в лицето и така, както тя се взираше в детето. Дъхът му спря от видяното. Буквално.

— Сафиа… — каза тихо. Тя се обърна към него с блеснали очи.

— Омъжи се за мен. Тя примигна.

— Какво?

— Обичам те. Винаги съм те обичал. Тя извърна поглед.

— Омаха, не е толкова просто…

Той докосна нежно брадичката и с пръст и завъртя лицето и към себе си. Изчака очите им да се срещнат.

— Напротив. Просто е. Тя понечи да се дръпне. Този път нямаше да я пусне да избяга. Наведе се по-близо.

— Съжалявам. Очите и заблестяха малко по-силно, не от щастие, а от сбиращи се сълзи.

— Ти ме остави.

— Знам. Не знаех какво да правя. Но теб те остави едно момче. — Той свали ръката си и нежно хвана нейната. — Сега един мъж стои на колене пред теб.

Тя го гледаше в очите и се колебаеше.

Някакво движение зад рамото и привлече погледа му. Силуети нахлуваха от тъмнината зад ъгъла на двореца. Мъже. Дузина.

Омаха скочи на крака и посегна да бутне Сафиа зад себе си.

От сенките една позната фигура мина напред.

— Барак… — Омаха се мъчеше да проумее какво става. Огромният арабин беше изчезнал някъде още преди нападението.

Още мъже се появиха зад Барак, в пустинни наметала. Водеше ги мъж с патерица под едната мишница.

Капитан Ал Хафи.

Водачът на Пустинните фантоми махна на мъжете зад себе си. Шариф също беше сред тях, жив и здрав, както при гробницата на Йов. Беше оцелял от престрелката без драскотина. Шариф и другите мъже се пръснаха из уличките, въоръжени с пушки и гранатомети.

Омаха зяпна след тях.

Не знаеше какво става, но Касандра определено щеше да се натъкне на изненада.

17:05

Оставаше само да се разчисти.

Касандра стоеше с един крак върху понтонната си лодка. Слушаше кратките реплики по отворения канал, докато отделните групи завземаха града на квадранти и разчистваха единични ядра на съпротива. Стискаше електронния си приемник, пръстите я сърбяха да натисне бутона. Знаеше къде точно в града се намира Сафиа.

Позволила бе на кураторката да бяга като мишка в лабиринт, докато хората и настъпваха след нея, пробивайки отбраната. Все още искаше да залови кучката жива. Особено сега, когато Пейнтър беше в действие.

С мъка сдържаше яростта си.

Щеше да откъсне топките на всички мъже горе, ако Пейнтър се измъкнеше.

Пое дъх дълбоко, накъсано. Оттук не можеше да направи нищо. Трябваше да подсигури мястото и да изтръгне тайни; те му, което означаваше да залови Сафиа жива. С този коз щеше да играе срещу Пейнтър. Едно хубаво малко асо.

Взрив привлече вниманието и към града. Изненада се, че хората и са сметнали за нужно да използват още една граната. Проследи траекторията и във въздуха.

Примигна невярващо.

Мамка му…

Скочи от лодката и хукна по брега. Гумените и подметки бяха добра опора върху грапавото стъкло. Сниши се зад купчина отломки миг преди гранатата да удари лодката й.

Експлозията я оглуши, ушите я заболяха, дори очите и запариха. Стъкло и вода се издигнаха във висок фонтан. Тя се претърколи по-далеч под дъжда от стъклени парченца. Покри главата си с ръце. Назъбени парчета падаха около нея, отскачаха от другото стъкло, пронизваха дрехите и кожата й, пареха като огнен дъжд.

След като смъртоносният дъжд спря, тя погледна нагоре към града. Да не би врагът да беше докопал някой от нейните гранатомети? Още две гранати разкъсаха въздуха.

Нов автоматичен огън изригна от десетина различни места.

Какво ставаше, по дяволите?

17:07

Докато експлозиите затихваха преди да затрещят автоматите, Сафиа гледаше удивено как капитан Ал Хафи се приближава, облегнат на патерицата си. Всички се бяха смълчали от смайване при неочакваната му поява.

Капитанът спря погледа си върху Лу’лу. Пусна патерицата и се смъкна на едно коляно. Заговори на арабски, но на Диалект, който малцина бяха чували. Сафиа наостри слух, за да различи думите на напевната реч.

— Ваше височество, моля да простите на своя слуга, че пристига толкова късно.

И наведе глава.

Ходжата изглеждаше объркана не по-малко от всички останали както от появата му, така и от държанието му. Омаха застана до Сафиа.

— Той говори на шахрийски.

Мислите на Сафиа препуснаха. Шахра бяха планинският клан, който проследяваше произхода си чак до цар Шадад, първия управник на Убар… или по-скоро съпругът на първата му царица.

Барак се обади, чул думите на Омаха.

— Ние всички сме от клана Шахра.