Джеймс Ролинс - Пясъчна буря

Пейнтър се възползва от паузата да провери собствените си пистолети „Хеклер и Кох“. Извади и провери в тъмното затворите с по седем деветмилиметрови патрона всеки. На колана си имаше два допълнителни магазина, заредени и готови. Накрая прибра пистолетите в кобурите им, единият презраменен, другият — на кръста.

Омаха и Карал се приближиха, докато пристягаше чантичката за дребни принадлежности отпред на корема си. Не губи време да проверява съдържанието й, защото вече го беше направил в Салала.

— Откога да отброяваме десетте минути? — попита Омаха, вдигна лявата си китка и натисна някакъв бутон на часовника си, за да освети циферблата.

Пейнтър свери собствения си часовник с този на Корал.

— От сега.

Корал улови погледа му, сините и очи излъчваха загриженост.

— И без колебание, командире.

— Нито капка — прошепна той.

Омаха застана пред него, когато Пейнтър се обърна към пътя за гробницата на билото.

— Не се връщай без нея. — Прозвуча колкото като молба, толкова и като заплаха.

Пейнтър кимна, в знак че е разбрал и двете, и тръгна. Десет минути.

Под светлината на двата прожектора Сафиа се опитваше Да отдели артефакта от прегръдката на пясъчника с помощта на кирка и четка. Вятърът беше набрал сила и подхващаме на пориви пясъка и прахта, уловени между четирите стени на откритата към небето молитвена стая. Имаше чувството, че цялата е покрита с прах, като жива статуя от пясъчник.

С падането на нощта бяха паднали и температурите. Светкавици просветваха на юг, все по-близо, придружавани от тътнещо громолене, и определено вещаеха дъжд.

С ръкавици на ръцете Сафиа почистваше с четката прахта от артефакта, опасявайки се да не го надраска. Железният бюст на жена в реален размер грееше на ярката светлина — очите отворени, сякаш взрени в нея. Сафиа се боеше от този втренчен поглед и се стремеше да задържа вниманието си върху непосредствената си работа.

Двамата похитители си шепнеха зад нея. Касандра беше настояла да освободи железния артефакт с лазерната пушка, но Сафиа не се съгласи от страх да не го повредят. Боеше се, че лазерът може да отстрани най-горния слой от метала и да унищожи детайлите.

Отстрани и последния камък. Опитваше се да не гледа чертите на лицето и въпреки това осъзна, че го разглежда с периферното си зрение. Лицето забележително приличаше на нейното. Само че беше по-младежко. Може би около осемнайсет. Това, разбира се, беше невъзможно. Просто расово съвпадение и толкова. Изобразяваше жена от южните части на арабския свят, а като представителка на този район Сафиа несъмнено би имала някаква прилика въпреки смесения си произход.

И все пак я побиваха тръпки. Сякаш гледаше собствената си погребална маска.

Особено заради факта, че бюстът беше набит върху желязно копие, дълго повече от метър.

Сафиа се облегна назад. Артефактът заемаше централната част на очертания с тебешир правоъгълник върху стената на молитвената ниша. Копието от червено желязо стоеше изправено, бюстът беше забучен на върха му. Всъщност двете представляваха един предмет. Макар че гледката я изнервяше, Сафиа не беше съвсем изненадана. Исторически погледнато, скулптурата не беше лишена от смисъл.

— Ако все така се бавите — прекъсна Касандра мислите й, — ще включа отново проклетия лазер.

Сафиа протегна ръка и се опита да разклати железния обект. Почти се беше отделил от стената.

— Още съвсем малко. — Хвана се на работа.

Кейн се размърда и сянката му затанцува по стената.

— Трябва ли всъщност да го местим? Може би и така гледа в правилната посока.

— Гледа на югоизток — отговори му Сафиа. — Обратно към морето. Не е възможно това да е правилната посока. Чака ни нова гатанка.

При тези думи артефактът се отдели от стената с лицето напред. Сафиа го спря с рамо.

— Крайно време беше — измърмори Касандра.

Сафиа се изправи, гушнала бюста. Държеше дръжката на копието с две ръце. Желязната глава беше облегната на рамото й близо до ухото и тя веднага разпозна тихото плискане вътре. Също като при сърцето. Стопена тежест лежеше в сърцевината му.

Кейн взе артефакта от нея и го вдигна, сякаш беше стрък царевица.

— И какво ще правим сега с него? Касандра насочи фенерчето си.

— Обратно в гробницата, като в Салала.

— Не — каза Сафиа. — Този път не.

Плъзна се покрай Касандра и поведе. Помисли си дали да не проточи търсенето, да спечели време. Само че беше чула дрънчене на камилски звънчета откъм долината долу. Наблизо имаше бедуински лагер. Ако някой от тях реши да се поразходи нагоре…