Джеймс Ролинс - Черният орден

Лиза се обади за пръв път:

— Значи Химлер наистина е пращал експедиции в Хималаите. — С Пейнтър се спогледаха. Бяха говорили за това. Значи не бяха много далеч от истината. Но Пейнтър още не разбираше какво се крие зад загадъчните думи на Анна.

„Ние не сме нацисти. Вече не.“

Стараеше се да поощрява общителността й, преди желанието й да говори да се е изпарило. Усещаше, че го подвеждат, но накъде — нямаше представа. Мразеше да е на тъмно, но предпочиташе да не го показва.

— И какво е търсил Химлер по тези места? — попита той. — Някакво изгубено племе арийци? Или своята Шангри-ла, рая за белите шовинисти?

— Не точно. Под прикритието на антропологически и зооложки изследвания Химлер пратил членове на СС да търсят „доказателства“ за отдавна изчезналата господарска раса. Убеден бил, че тук ще намери следи от нея. И макар че не намирал нищо, това само подсилвало решимостта му и го тласкало още по-надълбоко в лудостта. Когато започнал строителството на крепост на СС в Германия, личния си замък Вевелсбург, построил негов огледален образ тук — прекарали със самолети стотици затворници от различни концентрационни лагери в Германия. Прекарали и цял тон златни кюлчета. За да се издържа замъкът. Което и станало, с внимателни инвестиции.

— Но защо го е построил тук? — попита Лиза.

Пейнтър смяташе, че се досеща.

— Вярвал е, че арийската раса ще се възроди за нов живот в тези планини. Построил е първата им цитадела.

Анна кимна, сякаш му признаваше точка в някакъв двубой.

— Вярвал също, че тайните учители, просветили някога мадам Блаватска, още са живи. Построил им крепост, централа, където да се стече цялото търсено познание и опит.

— И появили ли се тайните учители? — подигравателно попита Пейнтър.

— Не. Но пък се появил моят дядо, след края на войната. И донесъл нещо вълшебно, нещо, което можело да сбъдне мечтата на Химлер.

— И какво било то? — попита Пейнтър.

Анна поклати глава.

— Преди да продължим разговора си, трябва да ви задам един въпрос. И ще оценя по достойнство откровения отговор.

При тази внезапна смяна на темата Пейнтър се намръщи.

— Знаете, че не мога да ви обещая това.

Анна се усмихна за пръв път.

— Дори и тази откровеност не остава неоценена, господин Кроу.

— И какъв е въпросът? — попита любопитно той. Явно се приближаваха към сърцевината на мистерията.

Анна го изгледа продължително.

— Болен ли сте? Трудно ми е да преценя. Изглеждате ми съвсем с ума си.

Пейнтър само дето не зяпна. Точно този въпрос изобщо не беше очаквал.

Преди да е отговорил, го направи Лиза:

— Да.

— Лиза… — почна той предупредително.

— Тя и без това ще разбере. Не е нужно да си лекар, за да го видиш. — Лиза се обърна към Анна. — Налице са признаци за вестибуларна нестабилност, нистагмус и дезориентация.

— А пристъпи на мигрена със зрителни смущения?

Лиза кимна.

— Така и предполагах. — Тя се облегна назад. Тази информация незнайно защо я успокои.

Пейнтър се намръщи. Защо?

Лиза настоя:

— На какво се дължат симптомите? Мисля, че имаме… че той има право да знае.

— Това е тема на един по-дълъг разговор, но още сега мога да ви кажа каква е прогнозата.

— И каква е.

— Господин Кроу ще умре след три дни. В ужасни мъки.

Пейнтър се насили да не реагира.

Лиза също запази самообладание, тонът й бе делови.

— Има ли лечение?

Анна погледна Пейнтър, след това Лиза.

— Не.

Трябваше да я заведе на сигурно място — но първо при лекар. Усещаше как кръвта тече от раната и се просмуква през ризата й.

Тълпата ги притискаше. Проблясваха светкавици на фотоапарати и изнервяха Грей още повече. Музика и песни се носеха покрай езерото заедно с парада от платформи. Огромни анимирани марионетки се извисяваха в небето, кимаха и се полюшваха над тълпата.

Трещяха нови и нови фойерверки.

Всичко това минаваше покрай ушите му. Беше се привел и продължаваше да се оглежда за стрелеца, който беше ранил Фиона. Погледнал беше за миг раната й. Лека беше, куршумът само я беше закачил. Въпреки това момичето се нуждаеше от лекарски грижи. Лицето й беше бяло като платно от болката.

Изстрелът беше дошъл отзад. Което означаваше, че стрелецът е заел позиция някъде сред дърветата и ниските храсти. Извадили бяха голям късмет, че изобщо бяха стигнали до множеството от хора край езерото. Но сега, след като ги бяха открили, преследвачите със сигурност затягаха обръча. И се смесваха с тълпата.