Джеймс Ролинс - Черният орден

Грей измъкна дълъг ключ от едно сандъче с инструменти. Накара момичето да спре на върха на едно нанадолнище и да слезе. Премести се на шофьорското място, запъна с ключа педала за газта и скочи на тротоара.

Грозното патенце потегли, цялото грейнало в светлинки — летеше по нанадолнището и забърсваше паркираните коли. Където и да спреше накрая, щеше да е сред трясък на огънати ламарини, и с повечко късмет това щеше да отвлече вниманието на преследвачите им.

Тръгнаха в обратната посока. Поне час-два би трябвало да са в безопасност. Грей си погледна часовника. Имаха достатъчно време да стигнат до летището. И до Монк. Който всеки момент трябваше да кацне.

Фиона куцукаше до него и току поглеждаше назад.

Зад тях Грозното патенце квакаше в нощта.

— ПА-ПА-ПА… ПА-ПА-ПА…

— Ще ми липсва — каза Фиона.

— И на мен.

Пейнтър стоеше до камината. След произнасянето на смъртната му присъда беше станал.

Здравенякът при вратата беше направил три крачки напред, когато Пейнтър се изправи, но Анна беше вдигнала ръка да го спре.

— Nein, Klaus. Alles ist ganz recht.

Пейнтър изчака здравеняка да се върне на поста си при вратата и попита:

— Няма лечение, така ли?

Анна кимна.

— Да. Няма.

— Тогава защо при него не се проявява умопомрачението на монасите? — попита Лиза.

Анна погледна Пейнтър.

— Не сте били в манастира, ja? Били сте в селото? При вас облъчването е било по-слабо. Вместо бързата неврологична дегенерация при вас се проявява бавна и по-обща физическа такава. Но изходът е също толкова летален.

После, изглежда, долови нещо на лицето му.

— Макар да няма лечение, има надежда дегенерацията да се забави. С годините при експериментите си с животни стигнахме до някои модели, които изглеждат обещаващи. Можем да удължим живота ви. Или по-скоро можехме.

— Какво имате предвид? — попита Лиза.

Анна се изправи.

— Точно затова ви повиках. Да ви покажа нещо. — Кимна на Клаус и той отвори вратата. — Елате. И може би ще намерим начин да си помогнем взаимно.

Пейнтър подаде ръка на Лиза, Анна мина пред тях. Любопитството го изгаряше. Усещаше капан и надежда едновременно.

Каква по-добра стръв?

Докато се изправяше, Лиза се наведе към него и прошепна:

— Какво става?

— Не съм сигурен. — Погледна към Анна, която говореше с Клаус.

„Може би ще намерим начин да си помогнем взаимно.“

Пейнтър беше планирал да й предложи същото, дори вече го беше обсъдил с Лиза: да се пазарят за живота си, да спечелят време. Дали не ги бяха подслушали? Дали в стаята имаше бръмбари? Или нещата тук бяха се влошили дотам, че наистина имаха нужда от съдействието им?

Започваше сериозно да се тревожи.

— Може да е свързано с експлозията, която чухме — каза Лиза.

Пейнтър кимна. Определено му трябваше повече информация. Притесненията за собственото си здраве засега оставяше на изчакване… макар че не му беше лесно с този нов пристъп на главоболие, което се беше настанило зад очите му чак до кътниците и с всяка пулсация му напомняше за болестта, разяждаща тялото му.

Анна им махна да я последват. Клаус отстъпи назад. Не изглеждаше доволен. Но пък Пейнтър не знаеше как изглежда този тип, когато е доволен. Всъщност се надяваше изобщо да не разбере. Доволството на този мъж сигурно изискваше писъци и кървища.

— Последвайте ме, моля — с хладна любезност ги подкани жената.

Излезе през вратата и двама от пазачите в коридора тръгнаха с нея. Клаус тръгна след Лиза и Пейнтър, последван от останалите двама въоръжени мъже.

След няколко завоя поеха по прав тунел, по-широк от другите. Тук осветлението се осигуряваше от електрически крушки в защитни решетки покрай едната стена. Това беше и първият знак за съвременни удобства.

Миришеше на дим и миризмата ставаше все по-силна. Пейнтър отново се обърна към Анна.

— Значи знаете какво е причинило заболяването ми?

— Беше злополука.

— Злополука, свързана с какво? — настоя той.

— Не може да се отговори с две думи. Свързано е с нещо от далечното минало.

— От времето, когато сте били нацисти?

Анна хвърли поглед към него.

— От времето, когато животът се е зародил на планетата.

— Сериозно? — възкликна Пейнтър. — Та колко е дълга тази история? Не забравяйте, че ми остават само три дни.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Във вашия случай ще почна от времето, когато дядо ми дошъл в Granitschloss. В края на войната. Какво знаете за хаоса от онзи период? Хаосът в Европа, докато Германия се сривала?