Джеймс Ролинс - Черният орден

Грей затвори очи. Мили Боже…

— И аз избягах… две години живях по лондонските улици, но се забърках с кофти хора. Наложи се да избягам. Така че напуснах Англия и тръгнах да обикалям Европа с раница на гръб. Преживявах някак. Докато не се озовах тук.

— И Грете те прибра.

— А сега и тя е мъртва. — Пак онзи звънтеж на вина. — Сигурно нося лош късмет.

Грей я прегърна по-силно.

— Видях я как те гледа. Появата ти в живота й не е била лош късмет. Тя те обичаше.

— Аз… знам. — Фиона извърна лице. Раменете й се разтресоха от тихи хлипове.

Грей просто я държеше. Накрая тя се обърна и зарови лице в рамото му. Сега беше негов ред да се бори с пристъпи на вина. Грете беше толкова щедра жена, грижовна и интуитивна, мила и способна на съпричастие. А сега беше мъртва. И навярно отчасти вината за това беше негова. Ако беше действал по-предпазливо… не толкова безразсъдно…

Други бяха платили за грешката му.

Фиона продължаваше да плаче.

Дори убийството и палежът да бяха планирани без връзка с непохватната му намеса, то последвалите му действия определено търпяха критика. Беше избягал, изоставил беше Фиона сама в хаоса, сама със скръбта й. Спомни си как беше извикала след него — първо ядосано, после умоляващо.

А той не беше спрял.

— Сега си нямам никого — изплака на рамото му Фиона.

— Имаш мен.

Тя се дръпна и го погледна с насълзени очи.

— Но нали и ти си тръгваш.

— И ти ще дойдеш с мен.

— Но нали каза…

— Забрави какво съм казал. — Грей знаеше, че Фиона вече не е в безопасност тук. Щяха да я елиминират, ако не за да вземат библията, то за да й затворят устата. Тя знаеше твърде много. Например… — Спомена, че знаеш адреса от фактурата за покупката на библията.

Фиона го погледна с нескрито подозрение. Вече не плачеше. Дръпна се още малко — явно се чудеше дали съчувствието му не е само начин да изтръгне от нея адреса. Грей вече разбираше откъде се е взела тази нейна вечна подозрителност — от улицата.

Разбираше също, че не бива да я притиска.

— Един мой приятел лети насам с частен самолет. По разписание трябва да кацне в полунощ. Може да се свържем с него, да се качим на самолета и да излетим накъдето искаме. Можеш да ми кажеш посоката, след като се качим. — Грей протегна ръка, за да подпечатат сделката.

Примижала с едно око, Фиона стисна ръката му.

— Дадено.

Беше нищо на фона на всичките грешки, които беше допуснал този ден, но пак беше някакво начало. Трябваше да я изведе от опасния вече Копенхаген, а в самолета щяха да са на сигурно място. Момичето можеше да остане на борда в безопасност, докато двамата с Монк си свършат работата.

Фиона му върна бележника с нарисуваните символи.

— Само за сведение… трябва да стигнем в Падерборн, Германия. Точния адрес ще ти го кажа там.

Грей прие отстъплението й като символичен знак за доверие.

— Съгласен.

Тя кимна.

Сделката беше сключена.

— Само ако можеше да спреш някак тази ужасна музика — добави тя с уморена въздишка.

Сякаш по неин знак, нескончаемият припев секна. Постоянното жужене на двигателите и подрънкването на вагончетата по релсите също замлъкнаха. Във внезапната тишина под тясната врата прозвучаха стъпки.

Грей се изправи и изсъска:

— Стой зад мен!

Фиона взе библията и я пъхна в чантичката си. Грей грабна някакво желязо.

Вратата се отвори и в очите им плисна ярка светлина.

Мъжът пред прага извика стреснато:

— Какво правите тука бе?

Грей поизправи гръб и отпусна желязото. Едва не го беше цапардосал.

— Атракцията е затворена — каза служителят и отстъпи встрани. — Разкарайте се, преди да съм извикал охраната.

Грей се подчини. Мъжът го изгледа намръщено, докато минаваше покрай него. Грей знаеше как изглеждат отстрани. Голям мъж и тийнейджърка, сврели се на тясно насред увеселителен парк.

— Добре ли сте, госпожице? — попита служителят. Беше забелязал подпухналите й очи и съдраните й дрехи.

— Добре сме. — Тя хвана демонстративно Грей под ръка. — Господинът си плати допълнително за тази атракция.

Мъжът разкриви отвратено лице.

— Задната врата е ей там. — И посочи към неоновия надпис. — И да не ви хващам повече тук. Опасно е. Пише го на вратата, ако не сте забелязали.

Но не толкова опасно, колкото навън. Грей си погледна часовника. Единайсет и малко. Паркът щеше да затвори чак след час. Може би пък щеше да е по-добре да си изпробват късмета сега.

В тази си част паркът бе почти пуст. Нищо чудно, че Мината беше затворила толкова рано.