Джеймс Ролинс - Черният орден

Грей чу музика и весели гласове откъм езерото в центъра.

— Всички се събират за електрическия парад — каза Фиона. — Той е последната атракция, преди да затворят, заедно с фойерверките.

Грей се надяваше днешните фойерверки да не завършат със стрелба, писъци и окървавени хора. Огледа се. Фенери осветяваха нощта. Лалета преливаха от лехите. Алеите пустееха. Лошо. Бяха твърде открити.

Забеляза двама души от парковата охрана, мъж и жена — крачеха към тях някак целенасочено. Дали пък служителят по поддръжката все пак не се беше обадил на охраната?

— Време е пак да изчезнем — каза Грей и повлече Фиона в посока обратна на приближаващите охранители. Към мястото, където се стичаха хората. Вървяха бързо, в сенките под дърветата. Просто двама посетители, които нямат търпение да видят парада.

Измъкнаха се от алеите и излязоха на централния площад с езерото, блеснал под светлината на всичките фенери и лампи, с които бяха окичени павилионите и атракциите в съседство. Отсреща се чуха одобрителни викове, когато първата парадна платформа се появи на площада. Беше висока три ката и изобразяваше русалка върху скала, окъпана в изумрудени и морскосини светлини. Други платформи се появиха след първата — ярко осветени анимирани марионетки, високи по пет метра. Флейти свиреха весели мелодии под акомпанимента на барабани.

— Парадът на Ханс Кристиан Андерсен — обясни Фиона. — По случай двеста години от рождението му. Той е патронът на града.

Грей тръгна до нея към тълпата, скупчила се покрай маршрута на парада. Огромно огнено цвете се разпукна в небето под съпровода на нисък бумтеж. Цветни каскади от примигващи светлинки се стрелнаха като спици във всички посоки.

Вече бяха близо до развълнуваното човешко море. Грей се оглеждаше внимателно, отваряше си очите на четири за руси хора в черни дрехи. Ала това беше Копенхаген. Всеки пети беше рус. А черното, изглежда, беше на мода в Дания през този сезон.

Сърцето му биеше в ритъм с барабаните. Фойерверките сякаш избухваха в гърдите и ушите му. Най-накрая все пак се сляха с тълпата.

Точно над главите им изпука и избухна още едно огнено цвете.

Фиона се спъна.

Грей я улови; ушите му пищяха.

Фиона вдигна очи към него. Изгледа го невярващо. После вдигна ръка. Вдигна я към него. Беше се хванала за хълбока. Дланта й беше цялата в кръв.

Пейнтър се събуди — в мрак. Огънят в камината беше загаснал. Колко време беше спал? Без прозорци времето в стаята сякаш беше спряло. Едва ли бе спал дълго обаче.

Нещо го беше събудило.

Надигна се на лакът.

В другия край на леглото Лиза също беше будна и гледаше към вратата.

— Усети ли?

Стаята се разтресе. Далечен трясък прониза тишината, басов, усетиха вибрациите чак в червата си.

Пейнтър отметна завивките.

— Става нещо.

Посочи купчината дрехи, оставени им от домакините. Облякоха се набързо — топло бельо, избелели дънки и дебели пуловери.

Лиза запали свещите до леглото и обу тежките кожени ботуши, подходящи повече за мъж. Зачакаха мълчаливо…

— Какво беше това според теб? — прошепна Лиза.

Отнякъде се чуха отсечени викове.

— Не знам… но мисля, че скоро ще научим.

Ботуши изтрополиха по каменния коридор и спряха пред вратата. Последва силно стържене — махаха желязното резе, което я залостваше отвън.

Четирима мъже с пушки нахлуха в стаята. И пети след тях. Много приличаше на Гюнтер — огромен мъж с дебел врат и твърда четина на главата, сребриста или светлосива. Беше с кафяви торбести панталони, напъхани във високи черни ботуши, и риза в същия кафяв цвят.

Липсваше му само черната лента със свастика на ръката, за да е пълен образ и подобие на нацистки щурмовак.

Или по-скоро на бивш нацистки щурмовак.

И лицето му беше бледо като на Гюнтер, само че с лицето на този нещо не беше наред. Лявата му половина бе отпусната като на човек, прекарал мозъчен удар. Лявата му ръка трепереше паралитично, когато посочи с нея към вратата.

— Kommen mit mir! — нареди рязко той.

Казваше им да излязат. Обърна се и излезе пръв, сякаш и за миг не допускаше, че затворниците може да не се подчинят. Но пък насочените към тях пушки определено му даваха основание за такава увереност.

Пейнтър кимна на Лиза. Излязоха заедно, следвани от четиримата пазачи. Коридорът беше тесен, изсечен в скалата, двама души едва можеха да вървят един до друг. Единствената светлина идваше от фенерчетата, прикрепени към пушките на охраната. Мракът напред отстъпваше пред танцуващи сенки. Тук беше значително по-студено, отколкото в стаята, но се търпеше.