Джеймс Ролинс - Черният орден

Фиона въздъхна и се наведе напред. Присви очи и заразглежда символите.

— Драсканици. Не е нещо, заради което да убиваш наред.

Грей завъртя очи, но не каза нищо. Фиона беше изпаднала в мрачно настроение. Лично той я предпочиташе в състояние на хумористична отмъстителност и маниакален гняв. Откакто се бяха напъхали тук, тя сякаш се затваряше все по-навътре в себе си. Грей подозираше, че е вложила цялата си скръб и енергия в плана си да докопа библията и така да отмъсти за убийството на баба си. И сега, в тъмното, реалността започваше да я притиска.

Какво можеше да направи той?

Взе лист и химикал и се зачуди как да задържи вниманието й върху настоящето. Нарисува друг символ — малката татуировка, която беше видял върху ръката на бледоликия мъж от търга.

Бутна го към нея.

— А това говори ли ти нещо?

С още по-силна и драматична въздишка тя пак се наведе напред да погледне. Поклати глава.

— Четирилистна детелина. Не знам. А ти откъде… Чакай… — Взе бележника и погледна нарисувания символ по-отблизо. Очите й се разшириха. — Това съм го виждала!

— Къде?

— На една визитка — каза Фиона. — Макар че не изглеждаше точно така. — Взе химикалката му и почна да рисува.

— Чия беше визитката?

— На гадняра, който се появи преди няколко месеца да ни тършува из архива. Онзи, дето ни накисна с фалшивата кредитна карта — обясни Фиона, без да вдига поглед от листа. — А ти къде видя детелинката?

— На ръката на мъжа, който купи библията.

Фиона изръмжа.

— Знаех си! Значи през цялото време онзи тип е дирижирал нещата. Първо се опита да я открадне. После се опита да прикрие следите си, като уби Мути и подпали книжарницата.

— Спомняш ли си името на визитката? — попита Грей.

Тя поклати глава.

— Само символа. Защото ми беше познат.

Бутна скицата си към него. Така нарисувана, масивната иначе татуировка разкриваше в по-голяма степен оплетеното естество на символа.

Грей потупа с пръст по страницата.

— Бил ти е познат?

Фиона кимна.

— Колекционирам значки. Е, с тия тежкарски дрехи не можех да се закича, нали така.

Грей се сети за жилетката с качулка, която носеше, когато я беше видял за пръв път — цялата беше накичена със значки от всякакъв калибър и форма.

— По едно време бях пощуряла на келтска тема — каза Фиона. — Слушах само келтска музика и повечето ми значки бяха с келтска символика.

— А този символ тук?

— Нарича се Земен квадрат или Кръстът на свети Ханс. Уж е нещо като талисман, черпи защита от четирите ъгъла на земята. — Почука с пръст четирите кръгли листчета на детелината. — Затова понякога му казват защитен възел. Предназначението му е да те пази.

Грей се замисли, но не откри нищо, което да свърже разказаното от Фиона с неговото разследване.

— Точно затова казах на Мути, че може да му има доверие — каза Фиона. Гласът й се сниши до шепот, сякаш я достраша от собствените й думи. — Тя не го харесваше. От пръв поглед й стана антипатичен. Но когато видях това на визитката му, реших, че сигурно е точен тип.

— Нямало е откъде да знаеш.

— Мути знаеше — остро каза тя. — А сега е мъртва. Заради мен. — Вина и дълбока скръб звъннаха в думите й.

— Глупости. — Грей се премести по-близо и я прегърна през раменете. — Които и да са тези хора, те са били твърдо решени да се докопат до библията и ти го знаеш. Щяха да намерят начин да стигнат до информацията в архива ви. Не сте можели да ги спрете. Ако не си била убедила баба си да го допусне до архива, сигурно са щели да ви убият и двете още тогава.

Фиона се облегна на него.

— Баба ти…

— Не ми беше баба — прегракнало го прекъсна тя.

Грей и сам се беше досетил, но не каза нищо, а я остави да продължи когато и както сметне за добре.

— Хвана ме, докато се опитвах да открадна едни неща от магазина й. Преди две години. Не извика полиция. Вместо това ми направи супа. Пилешка, с много магданоз.

На Грей не му трябваше да вижда лицето й в тъмното — и така долови леката й усмивка.

— Такава си беше. Вечно помагаше на уличните хлапета. Прибираше безпризорните.

— Като Бертал.

— И мен. — Дълго мълча. — Родителите ми загинаха при автомобилна катастрофа. Бяха емигранти от Пакистан. Имахме си малка къща в Уолтъм Форест, в Лондон, и градинка даже. Говорехме си, че е крайно време да си вземем куче. А после… после те умряха.

— Съжалявам, Фиона.

— Прибраха ме леля и вуйчо… тъкмо бяха пристигнали от Пенджаб. — Нова дълга пауза. — Мина месец и той започва да идва в стаята ми нощем.