Джеймс Ролинс - Черният орден

Парче кора излетя на трески до дясната му ръка. Стреснат, той се пусна и падна, ръцете му се размахаха трескаво. Строполи се тежко в някакви цветя, удари си коляното, но меката пръст смекчи падането. От другата страна на стената изрева двигател и се затръшна врата.

Бяха ги видели.

Изкривил лице от болка, Грей закуцука към Фиона. Погледите им се срещнаха. Очите й се бяха разширили. Чула беше изстрела. Без да си кажат и дума, хукнаха към сърцето на парка.

Лиза се киснеше в гореща вана от естествено топли минерални води. Ако затвореше очи, спокойно можеше да си представи, че е в някой скъп европейски курорт. Стаята й определено се вписваше в луксозната категория — тежки халати и кърпи от египетски памук, масивно легло с четири колони и пластове одеяла върху дебел дюшек от гъши пух. По стените висяха гоблени на средновековна тематика, а подът беше покрит с турски килими.

Пейнтър беше в предната стая и се опитваше да запали огън в малката камина.

Бяха ги настанили заедно в тази приятна малка килия.

Пейнтър беше казал на Анна Споренберг, че с Лиза се познават още от Щатите. Лъжа с цел да не ги разделят.

Лиза си беше замълчала.

Не искаше да остава сама тук.

Макар водата да беше почти гореща, Лиза трепереше. Като лекар веднага си постави диагнозата — шок след отдръпването на адреналина, поддържал я досега. Сети се как по-рано се беше нахвърлила с думи върху немкинята и само дето не я беше нападнала физически. Къде ли беше умът й? Заради нея можеха да ги разстрелят и двамата.

А през цялото време Пейнтър беше запазил завидно спокойствие. Дори и сега Лиза черпеше сила от присъствието му, стигаше й, че го чува как слага поредната цепеница в камината, колкото и дребно да изглеждаше това. Сигурно бе изтощен. Беше минал през банята преди нея, не толкова заради хигиената, колкото като предпазна мярка срещу измръзване. Лиза беше забелязала белите петна по върховете на ушите му и беше настояла той да покисне пръв в горещата вода.

Самата тя не беше пострадала — заради по-топлите си дрехи.

Въпреки това се потопи изцяло във ваната, включително и главата, косата й се разстла като ветрило. Топлината я обгърна и попи сякаш до мозъка на костите й. Сетивата й се разгънаха до нова перспектива. Трябваше само да вдиша, да поеме дълбоко вода в дробовете си и да се удави по своя воля. Миг на паника — и после всичко щеше да приключи. Страхът, напрежението. Щеше да поеме контрол над собствената си съдба — да си вземе обратно онова, с което похитителите я държаха заложничка.

Само едно вдишване…

— Свършваш ли? — Приглушените думи стигнаха до слуха й под водата, сякаш от много далеч. — Донесоха ни вечеря.

Лиза се размърда, вдигна глава над водата и тя се отля по косата и лицето й.

— Само минутка.

— Не е нужно да бързаш — извика Пейнтър откъм стаята с камината.

Чу го как слага още една цепеница в огъня.

Как бе в състояние още да се движи този човек? Три дни на легло, после ръкопашният бой в избата на манастира, мразовитият преход дотук… и още се държеше. Това й даваше надежда. Може и само да си въобразяваше, но сякаш долавяше в него запас от сила, която отиваше отвъд чисто физическото.

Докато мислеше за Пейнтър, постепенно спря да трепери.

Излезе от ваната. От кожата й се вдигаше пара. На една кука висеше тежък халат. Лиза не бързаше да го вземе. Високо огледало на стойка се мъдреше до старинен умивалник. Повърхността му беше запотена от парата, но голото й тяло все пак се виждаше. Завъртя крак, не в пристъп на нарцистично възхищение, а за да огледа рисунъка от синини по себе си. Дълбоката болка в прасците й напомни нещо важно.

Че още е жива.

Хвърли поглед към ваната.

Нямаше да ги улесни, като сложи сама край на живота си. Все щеше да издържи някак.

Навлече халата, пристегна го около кръста си, вдигна тежкото желязно резе и отвори вратата на банята. В стаята беше топло — местното парно все пак работеше в някаква степен, а огънят в камината беше повишил температурата допълнително. Пламъчетата припукваха весело и хвърляха треперливи сенки. Свещите до леглото добавяха своя дял към уюта на домашна атмосфера, но с това източниците на осветление се изчерпваха.

Електричество нямаше.

Когато ги доведоха тук, Анна Споренберг гордо обясни, че по-голямата част от използваната тук енергия се генерирала на геотермален принцип, разработен преди сто години от Рудолф Дизел, родения във Франция немски инженер, който по-късно изобретил дизеловия двигател. Въпреки това се опитвали да пестят електричеството и го използвали само в някои части на замъка.