Джеймс Ролинс - Черният орден

Убиецът изръмжа и с това сложи край на разговора им. Което беше добре дошло за Пейнтър. Той затвори очи, пое си дълбоко дъх няколко пъти и зачака кризата да отмине.

Което и стана.

Отвори очи — керванът тъкмо изкачваше поредното възвишение и при каменистия хребет намали и спря. Пейнтър се огледа. Нищо особено нямаше наоколо. Ледена стена се врязваше в хребета отдясно. Пак започваше да вали сняг.

Защо бяха спрели?

Убиецът слизаше от снегомобила.

Анна също слезе. Едрият мъж се извърна към нея и я заговори на немски.

Пейнтър напрегна слух и долови последните му думи:

— … трябва просто да ги убием.

Не беше казано със злост или нещо такова, прозвуча практично и делово.

Анна се намръщи.

— Необходима ни е повече информация, Гюнтер. — После погледна към Пейнтър. — Знаеш какви проблеми имаме напоследък. Ако е бил изпратен тук… ако знае нещо, което може да го спре…

Пейнтър нямаше представа за какво говорят, но не си направи труда да разсее заблуждението им. Навярно именно на това дължаха живота си.

Убиецът само поклати глава.

— Той ще ни създаде неприятности. Подушвам го. — Понечи да се обърне, небрежно, сякаш за него въпросът беше приключен.

Анна го докосна по бузата, нежно, благодарно… а сякаш и нещо повече.

— Danke, Гюнтер.

Той се извърна, но не и преди Пейнтър да зърне проблясъка на болка в очите му. Убиецът тръгна към грапавата скална стена и хлътна в някаква пролука. След миг облак пара излетя оттам заедно с жълтеникава светлина… после и двете изчезнаха.

Врата, която се беше отворила и затворила.

Зад него един от пазачите изсумтя презрително и измърмори една дума под нос — обида, която стигна до ушите само на хората около него.

Leprakonig.

Прокаженият крал.

На Пейнтър не убягна фактът, че пазачът беше изчакал едрият мъж да затвори вратата. Не беше посмял да изрече обидата в лицето му. Но ако се съдеше по сгърбените рамене и грубото държане на убиеца, той явно я беше чувал и преди.

Анна отново яхна снегомобила. Друг въоръжен пазач зае мястото на Гюнтер и насочи пушката си към Пейнтър и Лиза. Потеглиха отново.

Завиха покрай щръкнала канара и поеха надолу към още по-стръмно ждрело, врязало се в плътта на планината. Пътят напред тънеше в море от ледена мъгла. Масивен хребет заслоняваше мъгливото море, снишил се като шепи над пламък.

Навлязоха в гъстата мъгла, фаровете я сечаха като светлинни мечове.

За нула време видимостта намаля до половин метър. Звездите изчезнаха.

После тъмнината стана още по-тъмна — навлязоха в сянката на надвисналия хребет. Но вместо да стане по-студено, въздухът осезаемо се затопли. Колкото по-надолу се спускаха, толкова по-често сред снега стърчаха оголени скали — капки вода от стопен сняг се стичаха по снагите им.

Тук някъде сигурно имаше геотермална активност. Горещите извори, макар и рядко, се срещат в Хималаите — резултат са от огромното налягане на индийската континентална плоча, стържеща в азиатската. Смята се, че именно тези геотермални извори са източникът на легендите за Шангри-ла.

Снегът скоро изтъня съвсем и снегомобилите спряха. Пейнтър гледаше да се държи близо до Лиза. Погледите им се срещнаха и в нейния той видя огледален образ на собствените си страхове.

Къде, по дяволите, ги бяха довели?

Обградени от бели парки и пушки, двамата продължиха напред. Под краката им вече имаше само мокри камънаци. Появиха се стъпала, издълбани в скалата, хлъзгави от разтопения сняг. Вездесъщата мъгла изтъня и се накъса.

След няколко стъпки в сумрака се извиси скална стена, заслонена от рамото на планината. Естествена дълбока пещера. Не беше рай обаче — само назъбен черен гранит, мокър от кондензираната влага.

Повече ад, отколкото Шангри-ла.

Лиза се спъна и Пейнтър я прихвана, доколкото му беше възможно с вързани китки. И разбра защо е изгубила равновесие.

Право пред тях от мъглата се беше появил замък.

Или по-скоро половин замък.

Когато се приближиха още малко, Пейнтър прецени, че всъщност става въпрос за фасада, изсечена грубовато в дъното на пещерата. Две гигантски кули с бойници се възправяха като стражи от двете страни на масивна централна част. Зад дебели полупрозрачни стъкла грееха светлини.

— Granitschloss — обяви Анна и ги поведе към арковиден вход, два пъти по-висок от човешки ръст, охраняван от двама великански рицари от гранит.

Тежка дъбова врата, обточена с ленти от черно желязо, запечатваше входа. Но когато групата приближи, вратата се вдигна нагоре като решетките на старинен замък.