Джеймс Ролинс - Черният орден

— Тая няма да стане.

— Помниш ли какво ти каза Мути за разпродадената библиотека? От която е купена и библията на Дарвин?

Грей знаеше за какво му говори. Грете Неал беше намекнала, че някой се опитва да възстанови библиотеката на някакъв стар учен. Тъкмо му даваше оригиналната разписка за покупко-продажба, когато ги нападнаха, а после пламъците погълнаха всичко.

Фиона се почука по челото с показалец.

— Адреса го знам. — После му протегна ръка. — Е?

Грей се намръщи и посегна да си стиснат ръцете.

Фиона обаче дръпна своята с отвращение.

— Да бе. — После пак протегна ръка, но с дланта нагоре. — Искам да ти видя истинския паспорт, приятел. Мислиш, че не мога да различа фалшификатите? От пръв поглед ги хващам.

Той я погледна в очите. Веднъж вече му беше откраднала паспорта. И сега го гледаше безкомпромисно. Той свъси вежди още повече, накрая бръкна в един скрит джоб на сакото си и извади истинския си паспорт.

Фиона отгърна на първата страница.

— Грейсън Пиърс. — Метна го обратно на масичката. — Радвам се да се запознаем… най-накрая.

Грей си взе паспорта.

— А сега за библията. Откъде идва?

— Ще ти кажа само ако ме вземеш с теб.

— Не ставай смешна. Не можеш да дойдеш с мен. Ти си още дете.

— Дете с библията на Дарвин.

Започваше да му писва от изнудването й. Можеше да й вземе библията, когато си поиска, но същото не можеше да се каже за информацията в главата й.

— Фиона, това не е детска игра.

Очите й го фиксираха и сякаш остаряха пред погледа му.

— Да не си мислиш, че не знам? — Думите й студенееха мъртвешки. — Къде беше ти, когато изнесоха баба в пликчета? В проклети гадни малки пликчета!

Грей затвори очи. Беше докоснала чувствителна струна в него, но той нямаше да поддаде.

— Фиона, съжалявам — каза напрегнато. — Но искаш нещо невъзможно. Не мога да те…

Експлозията разтърси сладкарницата като земетресение. Предното стъкло се раздрънча, изпопадаха чинии. Фиона и Грей скочиха и отидоха при прозореца. През улицата се виеше дим, издигаше се към здрачното небе. Пламъци танцуваха по напуканата фасада на сградата от другата страна на улицата.

Фиона го погледна и каза само:

— Мога да позная. От първия път.

— Стаята ми в хотела — призна той.

Пейнтър се возеше зад Лиза на шейна, вързана за един от снегомобилите. Пътуваха вече почти час, завързани за шейната и един за друг. Ако не друго, шейната поне ги топлеше отдолу.

Въпреки това той се беше сгърбил над Лиза, предпазваше я донякъде с тялото си. Тя пък се беше облегнала назад към него. Само това можеха да направят. Китките им бяха вързани за скоби от двете страни на шейната.

Пред тях убиецът се возеше на задната седалка на снегомобила, който ги теглеше. Възседнал го беше заднишком, с лице към тях и насочена пушка; различните му на цвят очи не ги изпускаха и за миг. Анна Споренберг управляваше снегомобила начело на групата.

Група бивши нацисти.

Или реформирани нацисти.

Или каквито бяха там, да ги вземат мътните.

Пейнтър остави този въпрос за по-късно. В момента му предстоеше да разреши една далеч по-неотложна загадка.

Как да останат живи.

По пътя беше разбрал как бяха открили скривалището им — съвсем лесно. Чрез инфрачервено отчитане. Сред замръзналия пейзаж топлинната им сигнатура бе изпъквала като фар в морето нощем.

Същият фактор би направил бягството им почти невъзможно.

Бе насочил мислите си към една-единствена цел.

Бягство.

Но сега какво?

През последния час керванът снегомобили се беше придвижвал с умерена скорост през зимната нощ. Двигателите им бяха електрически и работеха почти безшумно. Петте машини се придвижваха през планинския лабиринт по очевидно познат до болка маршрут; спускаха се в дълбоки долини, прехвърляха ледени ридове.

Пейнтър се стараеше да запомни изминатия маршрут. Ала изтощението и множеството завои му пречеха. Не помагаше и възобновилото се главоболие — в комплект с гадене. Трябваше да си признае, че симптомите му не отслабват. Трябваше да признае също, че окончателно се е изгубил.

Погледна нощното небе.

Звездите светеха студено.

Може би пък по тях щеше да успее да определи местоположението си.

И изведнъж точиците светлина в небето се завъртяха. Прониза го остра болка зад очите.

— Добре ли си? — прошепна му Лиза през рамо.

Пейнтър само изсумтя. Толкова много му се гадеше, че не смееше да отвори уста.