Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

И тропот на крака, приближаваше се.

Монк вдигна оръжието си… ала навреме позна първия — беше Джеси. Младежът също ги видя и лицето му се отпусна облекчено. Следваха го седмина канибали. Последните двама влачеха някакъв мъж, ранен във врата. Ако се съдеше по зелените му хирургически дрехи, беше от лекарите на СЗО.

Двете групи се срещнаха при отворената врата.

Привлечен от врявата, Райдър се появи на прага със собствения си ескорт канибали. Миришеше на бензин и бършеше омазнените си ръце с някакъв парцал.

— Какво става?

Монк отговори на въпроса му с въпрос: — Готова ли е лодката?

Райдър кимна.

— Естествено.

Лиза прегърна Джеси.

— Доктор Барнхарт, доктор Милър — задъхано каза младежът и махна към мъжа със зелените дрехи. — Помогнете му.

Канибалите положиха ранения мъж на пода. Тъмна кръв бликаше на тласъци от раната на врата му.

Лиза и двамата лекари клекнаха до него. Джеси вече беше свалил ризата си и я подаде на Лиза. Тя я сви на топка и я притисна към раната.

Мъжът се разтресе в кратка конвулсия и от устата му бликна кръв. После застина с отворени очи. Гърдите му хлътнаха под товара на смъртта.

Все така притиснала ризата към раната на мъжа, Лиза провери за пулс от другата страна на шията му. Поклати тъжно глава. Повече нищо не можеха да направят за клетника.

Междувременно Джеси им разказа с няколко думи своята част от историята, като току бършеше чело и размазваше полепналата по ръцете му кръв.

— Спасихме го. Беше го нападнала пациентка. Наложи се да я застреляме. Но от долните нива прииждат още. Стотици.

Сякаш в потвърждение на думите му, лудешки писъци отекнаха на фона на поредната престрелка.

— Време е да напуснем кораба — каза Райдър. Монк се обърна към него.

— Колко души може да качи лодката ти?

— Местата са шест… но ако се сместим, може да качим още един или двама. — Райдър плъзна поглед по Насъбралите се кандидат-пътници.

Джеси поклати глава и отстъпи крачка назад.

— Аз няма да дойда. Лиза го хвана за лакътя.

— Джеси…

— Някой трябва да остане и да защити хората, децата, които още са на кораба. От пиратите, от лудостта. Хората от племето са единствената им надежда. А мен те ме познават. И ме слушат.

Доктор Барнхарт застана до него.

— Аз ще остана да му помогна. Ще се опитаме да спретнем нещо като барикада. Ще съберем колкото се може повече от оцелелите. И ще чакаме да ни спасите.

Доктор Милър погледна неохотно към отворената врата, после сведе очи към мъртвия лекар.

— Това… това са нашите хора. Наши приятели и колеги. Не можем да ги оставим просто така.

— Анри… — прошепна умолително Лиза.

Той я притисна за миг към себе си, после я побутна към отворената врата.

— Върви да намериш Сюзан. Сега най-важното е да измъкнете лечението от ръцете на Гилдията.

Лиза кимна и се остави на Монк да я поведе. Последваха Райдър в спускателния док. Щом прекрачи прага, Монк възкликна:

— Какво е това бе?!

05:43

Девеш слизаше към тъмната сцена на музикалния театър зад широкия гръб на сомалиеца. Тежките червени завеси бяха спуснати. След засадата при снабдителния док два-мата бяха избягали нагоре.

Долните палуби вече не им вършеха работа.

Виковете и крясъците ги бяха последвали по стълбището. Долу, в най-ниското ниво при машинните отделения на кораба, Девеш беше отворил петте складови помещения превърнати в импровизирана лудница. И беше пуснал на свобода обитателите им. Броят им беше намалял през последните дни, защото силните бяха изяли слабите.

Но дори и така бяха повече от двеста.

Двеста експериментални обекта.

Беше ги пуснал на свобода с идеята да затрудни нападателите, да ги забави достатъчно, за да организира връщането си на кораба с гранати и картечници. След което щеше да избие всичките.

И да си върне кораба.

За момента обаче беше попаднал в собствения си капан.

Плана им за бягство го беше измислил сомалиецът. Вместо да се спуснат по някое от централните стълбища към снабдителния док, се отправиха към входа за горните балкони на триетажния театър. А сега слизаха през салона обратно към нивото, където са намираше снабдителният док.

Централният вход на театъра се намираше точно срещу дока. Делеше ги един коридор. Няколко крачки на бегом и щяха да кажат сбогом на тази лудница.

При последните няколко стъпала Девеш си помогна с бастуна.

Сомалиецът вдигна ръка и тръгна към вратата.

— Останете там. Нека първо видя дали е чисто. — Чернокожият мъж стискаше пистолет.