Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Тоест не си заслужаваше риска.

Все пак решиха да не включват мотора на лодката, а се придвижиха до хидроплана с гребла. Фиаз ги изпрати с подобаващо изобилие от жестове, накрая се ръкува с всеки поотделно.

— И пак да дойдете! Пак да дойдете! — повтаряше.

Грей се почувства длъжен да го възнагради допълнително, задето им беше измъкнал задниците от огъня. Бръкна в раницата си, порови малко и му даде златната диадема на принцесата.

Момчето ококори очи, хванало с две ръце съкровището… после го бутна обратно към Грей.

— Не мога вземе.

Грей побутна на свой ред диадемата към Фиаз.

— Ще ти струва само едно обещание. Момчето вдигна очи към него.

— В замъка има две тела, два скелета. Под стаята с кръстовете. — Посочи към замъка, после и към хълмовете в далечината. — Изнеси ги, изкопай дълбока дупка и ги зарови. Заедно.

Момчето се усмихна смутено. Явно не можеше да прецени дали Грей говори сериозно, или го поднася.

— Обещаваш ли? Чак сега Фиаз кимна.

— Ще накарам чичо и братята да ми помогнат. Грей отново му подаде златната диадема.

— Твоя е.

— Благодаря, сър. — Разтърси енергично ръката на Грей и каза с цялата тържественост на официална благословия: — И да дойдете пак.

Грей се качи на хидроплана.

Само след минути вече бяха във въздуха, на път към международното летище. Грей отиде до задната седалка и седна до Вигор. — Даде диадемата на момчето? — каза монсеньорът, впери поглед към отдалечаващата се лодка на Фиаз. — За да погребе Марко и Кокежин. Вигор се обърна и го погледна. Но това е изключително откритие. Историята… — Марко Поло е направил достатъчно за историята. Последното му желание е било да бъде погребан заедно с любимата си. Мисля, че му дължим поне това. А и диадемата всъщност не ни трябва.

Вигор го прикова с поглед, присвил леко едното си око. Явно го преценяваше, претегляше щедростта му.

— Но нали тъкмо ти каза, че диадемата може да крие някаква улика. Затова я взе. — А после очите му се разшириха и той повиши глас: — Мили Боже, Грей, ти си разгадал ангелския код!

Грей извади тефтера си.

— Не съвсем. Но почти.

— Как?

Дочула разговора им, Сейчан се промъкна по тесния проход между седалките и надвисна над тях. Ковалски проточи врат над облегалката си.

Грей отговори:

— Разгадах го, като отхвърлих всичките ни предишни предположения. Смятахме, че става въпрос за заместващ код, при който всеки символ отговаря на определена буква, нали така?

— Като при надписа във Ватикана, който гласеше „Хагия“.

— Мисля, че това е било съзнателно подвеждане. Голямата гатанка, текстът върху обелиска, не е построен на принципа на заместващия код.

— Покажи — каза Сейчан.

— След малко. — Грей си погледна часовника. Оставаха осем минути. — Част от загадката още ми убягва. Трите ключа. Ключове, организирани в определен ред.

Отвори тефтера и почука с пръст по трите ангелски символа.

После продължи:

— Кодираният текст върху обелиска се е виждал с просто око, следователно ключовете могат да имат само едно предназначение — да разкрият правилния начин за разчитане на кода. Обелискът има четири страни. Но от коя трябва да се започне? И в коя посока да се чете?

Разлисти тефтера и намери страницата с оригиналния текст, предоставен им от Сейчан.

— Щом вдълбаните в златните „паспорти“ символи са толкова важни, трябва да фигурират и на обелиска. Ето ги.

Грей ги огради.

— Тази поредица се появява само веднъж и това я прави уникална. Виждате ли как свързва две от страните на обелиска? Започва върху едната и продължава върху другата.

Така ни показва откъде трябва да започнем и в коя посока да четем.

И добави стрелка над текстовите колони.

— Следователно трябва да преподредим четирите колони по указания от ключовете начин. — Той разлисти отново страниците на тефтера към осемте възможни варианта на Подредба, които бяха съставили по-рано с Вигор. Намери вярната и огради ключовите символи. — Ето как трябва да изглежда картата, за да се разчете правилно.

Сейчан се наведе по-близо.

— За каква карта говориш?

— Точно това осъзнах в параклиса — каза той. — Гледайте. Взе молива и започна да пробива дупчици в страницата, като завърташе внимателно молива, така че на следващата празна страница да останат точки.

— Какво правиш? — попита Вигор. Грей обясни:

— Виждате ли как някои от диакритичните знаци — малките кръгчета в ангелския текст — са потъмнени, а други — не? Черният диакритичен знак от символа на втория „паспорт“ се оказа маркер за португалския замък, нали така. Следователно потъмнените кръгчета в текста върху обелиска също трябва да са маркери. Какво бележат обаче? Ако бележиш тъмните кръгчета върху празна страница и махнеш всичко останало, се получава това.