Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

А после дойде пробивът с телефонното проследяване.

Пейнтър имаше спешна нужда да отбележи точка.

Поне тук.

В слушалката си чуваше отсечените реплики на командосите, престрелката от доклади и заповеди. Накрая гласът на „оператора“ надвика какофонията. Беше влязъл в нещо като склад за съхраняване на месо. От релси на тавана висяха големи куки.

— Директор Кроу, приключихме обхода на кланицата. Мишените не са открити. Мястото е празно.

Картината затанцува, когато мъжът се наведе… после се изправи и вдигна пръсти в обхвата на камерата. Бяха влажни.

— Сър, тук има кръв. О, не… — Един от техниците погледна към Пейнтър, изглежда, видя нещо неприятно в изражението му и бързо-бързо отклони поглед.

Глас откъм вратата си проби път през отчаянието му.

— Директор Кроу…

На прага стоеше жена, облечена в синя военноморска униформа. Кестенявата й коса беше прибрана назад, лицето й — изопнато от тревога и страх. Изражението й отразяваше собствените му чувства.

— Кат… — каза той и се изправи. Беше съпругата на Монк.

— Леля ми гледа Пенелопе. Повече не можех да остана сама вкъщи.

Той вдигна разбиращо ръка.

— Помощта ти ще ни е добре дошла. Тя въздъхна и кимна.

Само това можеха да направят.

Да не спират и за миг.

Да се опитват отново и отново, по всички възможни начини.

18:04

Вигор не можеше да откъсне поглед от преплетените тела.

Марко и Кокежин.

Не можеше да се отдели от нишата, зашеметен от откритието. Другите не бяха толкова впечатлени. Сейчан се вмъкна между Вигор и Грей и вдигна ръка да посочи.

— Третият златен „паспорт“.

Грей издърпа докрай погребалния саван. Между двете тела, под костите на сключените им ръце, проблясваше злато.

Третият „пайцу“.

А до него — позната им вече бронзова тубичка.

Третият и последен свитък.

С почтителност и внимание Грей взе двата предмета. Свали и диадемата от черепа на принцесата.

— Може да има някаква улика — оправда последното.

Вигор не възрази. Сега, когато гробницата беше отворена, местните иманяри така или иначе щяха да я опоскат за нула време.

Един след друг се качиха обратно в параклиса. После се събраха в един ъгъл.

Грей обърна златния „паспорт“ и всички впериха поглед в третия ангелски глиф.

— Вече ги имаме всичките — каза Сейчан.

— Но още не знаем края на историята — посочи Грей. Извади тефтера си и кимна на Вигор. — Хайде да я чуем.

Вигор не чака втора подкана. Отвори бронзовата туба и извади отвътре свитъка.

— Пак коприна — отбеляза той и внимателно почна да развива бялата ивица плат.

Последната част от историята беше по-дълга — копринената ивица се проточи покрай стената, почти на четвърт от Дължината на пода. Вигор зачете бавно. Страховитата история продължаваше оттам, където сияйните ангелски фигури идват при Марко и хората му, потърсили последно убежище в кулата.

Тези странни привидения ни предложиха грубия потир и с ясни и енергични жестове ни подканиха да пием. Така сме щели да се спасим от ужасния мор, който беше превърнал Града на мъртвите в съновидение от Ада и където хората ядяха от месото на братята си.

Това обещание ни подтикна да отпием от течността, която се оказа не друго, а кръв — и на вкус, и на вид. Убедиха ни да изядем и по парче сурово месо, предложено ни върху съдинка от палмово листо — на вид и вкус месото напомняше момици. Едва след като изядох своето парче, се сетих да попитам от какво е. Онзи от хората на хана, който поназнайваше езика на привиденията, ми отговори; и така разбрахме, че самите ние сме се превърнали в канибали — защото кръвта и момиците били човешки.

Ето колко негостоприемно ни посрещнаха и ни измамиха в Града на мъртвите… ала по-късно разбрахме, че е било благословен дар, защото наистина ни предпази от страшния мор. Но лекът си имаше цена. На брат Агреер не позволиха да опита от кръвта и момиците. Привиденията дълго говориха и сочеха кръста и човека, който го носеше. Накрая стана ясно, че можем да си тръгнем само ако оставим брат Агреер в Града на мъртвите.

Воден от великодушие и жертвоготовност, брат Агреер настоя да потърсим спасението си. Аз плаках много, но се подчиних на своя изповедник. Той ми даде разпятието си и ми заръча да го върна на Светия престол. За последно видях този благороден мъж, когато го поведоха далеч от нас; и се досетих накъде са тръгнали. Под светлика на пълната луна величествена планина се издигаше над гората, с хиляди изсечени в склоновете й демони.