Джеймс Ролинс - Щамът на Юда

Телефонът иззвъня само веднъж, преди отсреща да отговорят.

— Командир Пиърс — прозвуча студен гневен глас. Грей си пое дълбоко дъх. Не биваше да си изпуска нервите. Трябваше да е предпазлив и твърд.

— Самолетът ми ще кацне всеки момент — продължи Насър, без дори да изчака потвърждение за самоличността на събеседника си. — Като наказание за подлостта ти, ще ти позволя да решиш кой от двамата ти родители да умре пръв, майка ти или баща ти. И ще те накарам да слушаш как пищят. А онзи, който оставиш за десерт, скоро ще завиди на мъртвия, обещавам ти.

Въпреки зловещата заплаха Грей откри в думите му известна утеха. Ако Насър не лъжеше, значи и двамата му родители още бяха живи.

Подкрепен от тази мисъл, Грей овладя гласа си, макар мускулите на челюстта да го заболяха от усилието.

— Предлагам ти сделка.

— Нищо не можеш да ми предложиш — почти викна Насър.

— Дори ако ти кажа, че съм разгадал ангелския код на обелиска?

Отвърна му гробовно мълчание. Грей продължи:

— Знам къде се намира Марковият Град на мъртвите. — От страх, че дори това може да не трогне Насър, Грей изрече следващите си думи бавно и ясно: — Знам и лечението за щама на Юда.

Вигор го изгледа стреснато.

Телефонът все така мълчеше.

Грей зачака. Гледаше дигиталната карта на Ангкор Ват върху екрана на лаптопа. Усещаше, че двата ешелона на Гилдията в тази операция — научноизследователският и историческият — всеки момент ще се сблъскат.

Въпросът беше кой ще се окаже смазан помежду им?

Насър най-после отговори с натежал от ярост глас:

— Какво искаш?

7 юли, полунощ

Остров Пусат

Барабаните бумтяха по-силно и от тътена на гръмотевиците. Назъбена светкавица припламна в небето и нашари джунглата в оттенъци на черно и зелено, поръсени със сребристо там, където светлината й се отрази в мокрите листа.

Гол до кръста, Монк теглеше Сюзан по стръмен завой на пътечката. Вече два часа вървяха по нея в мрака, понякога чакаха следващата светкавица да им освети пътя. Дъждът все така се изливаше през гъстия балдахин на гората. Лъкатушната пътечка се беше превърнала в поток, а джунглата се изправяше от двете им страни като стена от гъсто преплетени лиани, натежали листа, бодливи храсти, стърчащи коренища и жвакаща кал.

Затова се придържаха към пътеката — нагоре и все нагоре Райдър вървеше след Монк и Сюзан. У него беше единственият им пистолет, деветмилиметров зигзауер Р228 с тефлоново покритие. Уви, без допълнителен пълнител. Разполагаха само с тринайсет патрона.

Лошо.

Монк си даваше сметка, че спре ли бурята, хората на Ракао ще плъзнат из джунглата да ги търсят. Този остров беше оперативната им база и им даваше всички предимства на домакински мач. Монк не си правеше илюзии, че могат да прикрият следите си и да избегнат залавянето.

Погледна назад през една пролука в джунглата. Бяха се изкачили на стотина метра над плажа. Гигантският туристически кораб клечеше в средата на лагуната, на четвърт миля от брега. Някъде на борда му беше Лиза, спасена като по чудо от хватката на онзи гаден калмар.

Но дали беше жива?

Докато не научеше със сигурност обратното, трябваше да се надява.

И за Лиза, и за самия себе си.

А за да оцелеят, имаха нужда от съюзници.

Барабаните не спираха и за миг, ритъмът им ставаше все по-забързан и трескав, сякаш се пънеше да прогони тайфуна. Тук, на високото, всеки бумтеж на кожените тъпани вибрираше сякаш в собствения му гръден кош, чак до мозъка на костите.

Монк се промуши през завеса от сведени клони, натежали от дъжда. Недалеч напред се провидя трепкаща светлинка.

Лагерен огън.

Монк направи още две крачки и спря.

Чак сега си даде сметка, че не са сами. От двете страни на пътеката, наполовина в гъстия листак, стояха някакви хора — достатъчно на открито, за да е ясно, че искат да ги видят. Гологърди мъже с широкополи шапки от плетена трева. Лицата им бяха съвсем черни — намазани с масло и пепел. От носните им хрущяли стърчаха излъскани глигански зъби и пожълтели ребрени кости. Над лактите си носеха гривни от ярки пера и черупки на охлюви.

Райдър извика и се втурна напред с вдигнат пищов.

Пазачите изобщо не се трогнаха.

Монк блъсна надолу ръката на Райдър и пристъпи напред с вдигнати ръце.

— Мирувай — прошепна на Райдър.

Един от мъжете пристъпи на пътеката. Носеше нагръдник от преплетени с каишки кости. На кръста му имаше пояс от дълги пера. Краката му бяха голи и намазани със същата смес от масло и пепел. Държеше дълга наточена кост от някакво животно.