Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— Какво според теб са тези по-малки емисии? — попита Джанис след дълъг момент на приятна тишина.

Рику затвори очи да помисли. Загадката го забавляваше. Представи си как частиците неутрино излитат и подпалват фитилите на нестабилните депозити, а когато улучат по-малки мишени, само ги възбуждат , предизвиквайки миниатюрни потоци.

— Не могат да са същите като нестабилното вещество. Моделът не е логичен. Не виждам никакви паралели. По-скоро тези слаби сигнали отбелязват вещество, което е свързано с депозитите, но не е идентично с тях.

Посегна към екрана, но не посмя да го докосне.

— Ето един в Белгия. Един или два в западната част на Съединените щати, но са замъглени от новия голям пик. И един особено силен отзвук в източната част на страната.

Джанис се приближи до екрана.

— Кентъки…

Преди той да успее да разбере защо й трябва да се навежда толкова близо до него, светът се пръсна. Зареваха сирени, по стените замигаха червени лампи. Шумът прониза тъпанчетата му като шило и той затисна уши с длани. Отстрани другите викаха и жестикулираха. Отново не успя да разбере какво означават израженията им.

„Какво става?“

Вратата на асансьора в другия край на помещението се отвори и от нея изскочиха облечени в черно фигури и се пръснаха в широка редица. Държаха автомати. Пронизителният трясък на оръжията им го накара да се просне на пода — не за да се скрие от куршумите, а за да избяга от шума.

Писъците само правеха положението още по-нетърпимо.

Изпод бюрото си видя как Йошида падна с пръснат череп. Плисна кръв. Рику не можеше да откъсне очи от разпълзялата се червена локва.

После някой го сграбчи. Опита да се отскубне, но беше Джанис. Задърпа го за лабораторната престилка към другия край на бюрото и посочи един страничен изход, който водеше към подобното на пещера пространство — бивша мина, а сега дом на детектора Супер-Камиоканде.

Рику я разбра. Трябваше да избягат от лабораторията. Криенето тук означаваше сигурна смърт. Трясъкът на автоматите го потвърждаваше. Избиваха всички наред.

Приведен зад редицата бюра, той последва Джанис към изхода. Тя се хвърли напред и той се метна веднага след нея. Джанис затръшна вратата и се огледа.

От тунела пред тях отекваше стрелба. Това беше старата шахта на мината, по която се стигаше до повърхността. Освен новия асансьор това бе единственият изход от комплекса. Убийците бяха покрили и двата и се събираха тук.

— Насам! — извика Джанис и го задърпа за ръката.

Побягнаха в единствената възможна посока, по друг тунел. Рику обаче знаеше, че е безполезно. Стрелците щяха да ги открият за секунди. Трийсет метра по-нататък тунелът свършваше в пещера.

Куполообразният таван се издигаше високо и беше покрит с полиетилен, за да спира радона от скалите. Под краката му беше самият Супер-Камиоканде — огромна стоманена цистерна с 50 000 тона абсолютно чиста вода, около която имаше тринайсет хиляди усилващи светлината тръби.

— По-бързо! — каза Джанис.

Затичаха. Просторната зала беше пълна с оборудване, електрокари, ръчни колички и кранове по яркожълтото скеле горе, всички в служба на гигантския детектор.

Зад тях се чу рязък вик и отекна от стените. Убийците приближаваха.

Рику се огледа. Нямаше къде да се скрият. Джанис продължи да го дърпа след себе си. Стигна до един шкаф с водолазни костюми — и тогава той разбра. И се дръпна.

— Това е единственият начин — високо му прошепна тя.

Тикна в ръцете му тежката бутилка с регулатор и Рику нямаше друг избор освен да я поеме. Тя завъртя крана и въздухът засъска от дихателя. Джанис грабна втора бутилка и се втурна към шахтата в пода. Тя стигаше до гигантския резервоар долу. Водолазите я използваха за обслужване на основното тяло на детектора, най-вече да поправят повредените усилващи светлината тръби.

Джанис напъха дихателя в устата му. На Рику му се прииска да го изплюе — беше гаден на вкус, — но въпреки това захапа силикона. Тя посочи тъмната дупка.

— Давай!

Разтреперан от страх, Рику прекрачи през ръба и скочи с краката надолу в студената вода. Тежестта на бутилката бързо го задърпа към далечното дъно. Погледна нагоре и видя как Джанис също скача и затваря капака на шахтата.

Обгърна го непрогледна тъмнина.

Рику продължи сляпото си потъване, като бълваше мехурчета. Краката му се блъснаха в дъното и той приклекна, прегърнал кислородната бутилка, и се разтрепери, но този път не от страх. Студът скоро щеше да стане нетърпим.