Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Хулд също се беше качил в лодката и седеше при малкия външен двигател на кърмата.

— Ег ще поостанем наоколо да половим риба. Когато сте готови, свържете се по радиото и ще дойдем да ви вземем. Ако решите да пренощувате, също се обадете. Утре можем да се върнем по всяко време да ви откараме.

— Благодаря.

Грей се прехвърли от люлеещата се лодка на твърда земя. Макар и мокра, вулканичната скала бе груба и осигуряваше добро сцепление за кубинките му. Пътеката беше стръмна, но имаше предостатъчно места, където човек можеше да намери опора. Въжето служеше за допълнителна осигуровка.

Загледа се нагоре, възхитен от гледката. Сейчан се изкачваше равномерно и без да спира, бедрата й опъваха джинсите. Темпото й ясно показваше, че с радост се отдалечава от тъмните води долу.

Намиращият се на няколко метра под него Монк забеляза, че се е загледал, и подметна:

— Само италианската ти приятелка да не разбере, че зяпаш така.

Грей го изгледа намръщено. За щастие вятърът отвяваше повечето думи, преди да са стигнали до Сейчан. Не беше виждал Рейчъл Верона вече повече от четири месеца. Случайните им флиртове се разсъхнаха след повишаването й, което я закотви здраво в Италия, а неговите проблеми с родителите му направиха дългите пътувания до Рим за уикенда невъзможни. Продължаваха да поддържат връзка по телефона, но само толкова. Разделени от далеч по-широка от Атлантика пропаст, двамата осъзнаваха, че трябва да продължат напред.

Изкачиха скалите и се озоваха пред прекрасна панорама с треви и стърчащи от земята скали, покрити с мъхове и лишеи във всеки оттенък на зеленото. Лека мъгла пълзеше по чашата на вулканичния конус и хвърляше призматично сияние върху ландшафта.

Монк подсвирна.

— Все едно сме се озовали в някаква ирландска приказка.

Сейчан не беше толкова омаяна.

— Да идем да поговорим с хижаря.

Тръгнаха към двуетажната ловна хижа, сгушена вдясно от центъра на ливадата. Отляво, от най-високата част на острова, се спускаха големи скални тераси и нахвърляни безразборно канари. Грей се надяваше, че хижарят ще може да съкрати търсенето им.

Единствената постройка на острова бе облицована с дърво и имаше само няколко мънички прозореца. Приличаше по-скоро на обор и впечатлението се засилваше от кравите, които пасяха унило нагоре по зеления склон. От единствения комин на сградата се издигаше тънка струйка дим.

Грей отвори портичката, мина през малката зеленчукова градина и почука на вратата. Никой не отговори и той натисна дръжката. Беше отключено. Но пък и защо трябваше да е иначе?

Отвори вратата.

Помещението беше тъмно и задушаващо топло след студения въздух навън. Пред ниска камина имаше покрита с драскотини и петна маса, която правеше помещението по-скоро място за срещи и трапезария. Самотният газен фенер върху нея осветяваше разтворени топографски и морски карти. Бяха разхвърляни, явно някой ги беше изучавал сериозно.

Грей разкопча якето си, за да може по-лесно да извади пистолета. Сейчан също се напрегна и в ръката й се появи кама.

— Какво има? — попита Монк.

Грей се огледа. Това място бе прекалено притихнало. Купчината карти напомняше повече за стая на военен съвет, отколкото за място, където се е обсъждал лов за забавление. От съседното помещение се чу тих стон.

Той извади пистолета и забърза натам, като се придържаше до стената и държеше оръжието насочено напред. Сейчан се промъкваше от другата страна. Монк зае позиция при прозореца, гледащ към района пред хижата.

Грей бързо надникна в задната стая и видя жилав старец, вързан за един стол, със счупен нос и сцепени разкървавени устни. Явно това беше Олафур Брагасон. Грей огледа по-внимателно помещението, преди да влезе. Нямаше никой друг.

Отиде при мъжа, който вдигна глава, щом чу стъпките му, и го погледна замаяно. После отново отпусна глава и изстена:

— Nei, nei… Казах ви всичко, което знам.

Сейчан се обърна към Грей.

— Май и някой друг е разбрал за емисиите на неутрино и ни е изпреварил.

Не беше нужно да назовава име. Но откъде Гилдията беше научила за острова? Жегна го подозрение, докато се взираше в нея. Нещо явно се бе изписало и на лицето му, защото Сейчан се вцепени от гняв, но Грей видя и болка в очите й. Беше направила много, за да докаже лоялността си. Не заслужаваше съмнението му.

Грей отиде до нея и докосна ръката й в мълчаливо извинение, но нямаше повече време да успокоява наранените й чувства. Махна на Монк.