Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Намираха се в капан.

Грей беше заел позиция от другата страна на вратата, също при прозорец. В едната си ръка стискаше своя зигзауер, в другата държеше телефон. Беше успял да се свърже със Сигма, но островът бе твърде отдалечен за незабавна спасителна операция. Бяха сами до пристигането на помощта. Стомахът й гореше, но не толкова от безизходното положение, колкото от реакцията на Грей преди малко, когато разбра, че са попаднали в засада. Бе видяла подозрението му. Беше се опитал да го потисне, да го скрие, но въпреки всичко си беше там.

Погледна навън. Какво трябваше да направи, за да се докаже пред него? Може би да умре. Или пък не.

Чу Монк да шепне нещо на хижаря. Беше използвал амонячна сол, за да го свести достатъчно, та да може да стане. Щом обаче го развързаха, дъртият чешит се развилня: като сипеше псувни, които едва не я накараха да се изчерви, свали окачената над камината пушка, готов да раздава правосъдие.

Гласът на Грей стана по-рязък и привлече вниманието й.

— Четирийсет минути? Трябва да се махнем от острова за четирийсет минути?

Тя се намръщи и погледна навън. За какво ставаше дума? Както и да е, отговорът трябваше да изчака. Войниците се раздвижиха и излязоха от прикритията си. Явно бяха получили чаканите заповеди. Плен или смърт — каквото и да ги очакваше, беше вече решено.

Сейчан вдигна пистолета и каза:

— Ще си имаме гости!

31 май, 08:34

Възвишение Сан Рафаел, Юта

Каи се промъкна в малката спалня за гости в задната част на пуеблото. Ханк Канош се бе навел над лаптопа си, но не гледаше екрана. Седеше, скрил лицето си в ръце, явно разкъсван от мъка. Каи се почувства ужасно заради натрапването и си помисли дали да не излезе, но беше дошла по заръка на чичо си.

— Професор Канош…

Той се сепна и бързо свали ръцете си. Вторачи се в дланите си, сякаш се изненадваше къде са били.

— Извинете — каза тя.

Той се пресегна да затвори лаптопа. Каи зърна за миг отворен имейл и някакъв странен надпис в полето за текст, много подобен на писмеността от златните плочки. Явно се беше опитвал да работи, да се разсее по някакъв начин.

Пейнтър им беше позволил достъп до интернет през криптираната сателитна връзка. Можеха да проверяват пощата си и да четат новините, но не и да комуникират. „Никакви имейли, никакъв Фейсбук“. Последното беше насочено най-вече към нея.

Канош пое дълбок треперлив дъх и се овладя.

— Какво има, Каи?

— Чичо Кроу ме помоли да ви извикам в дневната. Иска да говори с вас, преди да пристигнат другите.

Той кимна и стана.

— Около чичо ти все има нещо, а?

Каи се осмели да му се усмихне. Той стисна рамото й, докато минаваше покрай нея, и тя трепна от докосването, издавайки колко е нервна.

— Ще остана тук — каза Каи. — Чичо Кроу иска да поговорите насаме.

— В такъв случай по-добре да не го карам да чака.

След като той излезе, Каи тихо затвори вратата. Погледна компютъра. Не й се искаше да проверява имейла си, тъй като се страхуваше какво ще намери там. Въпреки това любопитството я привличаше към лаптопа. Не можеше да бяга вечно от кашата, която бе забъркала. Рано или късно трябваше да се изправи пред последствията — но засега беше достатъчно да се открие на света по този малък начин.

Настани се на все още топлия от професора стол, отвори лаптопа и се загледа в светещия екран. Сега или никога. Стартира браузъра и отвори Gmail.

Със затаен дъх очакваше установяването на връзката. Наложи се да седне върху ръцете си, за да не посегне към лаптопа и да затвори капака. Нима не можеше да изключи външния свят за още известно време? Но преди да успее да направи нещо, екранът се изпълни с редове непрочетени имейли. Прегледа списъка, като четеше само темите. Имаше малко спам и няколко пристигнали преди експлозията съобщения, но едно от писмата в началото на списъка привлече вниманието й.

Смрази се, настръхна цялата и слепешком посегна да затвори лаптопа. Вече съжаляваше, че изобщо се е поддала на изкушението. Адресът на подателя бе jh-wahya@cloudbridge.com: личният имейл на основателя на УАХАЯ Джон Хоукс. Заглавието беше повече от красноречиво. Състоеше се само от три букви: WTF.

Знаеше, че няма начин да се измъкне, затова колебливо щракна върху съобщението и го отвори. Докато четеше, в стомаха й сякаш се настани тежък камък. Приятелите и съмишлениците й от УАХАЯ бяха всичко за нея. Бяха я приели, когато бе станала достатъчно голяма, за да се измъкне от системата на приемните семейства и беше оставена да се оправя сама. Поддържаха я финансово и емоционално, предлагаха й семейната близост, която така мъчително й липсваше след смъртта на баща й.