Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Ако трябваше да е честен, интересът му съвсем не бе само академичен. Ръцете му леко трепереха, докато държеше плочките. Освен коренен американец той бе и мормон — и като историк беше изучавал миналото на религията си толкова подробно, колкото и индианското си наследство. Според неговата вяра Книгата на Мормон се основаваше на превод от забравен език, записан върху златни плочки, открити от Джоузеф Смит, основателя на Църквата на Светиите от последния ден. Още от онова откровение от всички краища на Америка периодично се появяваха слухове за други намерени плочки. Повечето от находките се отхвърляха като изфабрикувани фалшификати; други така и оставаха неразчетени.

Взираше се в неясния текст и сърцето и умът му копнееха да разберат какво е написано. В момента обаче имаше по-належаща грижа.

Момичето я изказа на глас.

— Какво ще правим?

Той й върна плочките и й направи знак да ги прибере отново под якето си. Реши да започне отначало и отново протегна ръка.

— Ханк Канош.

Този път тя я стисна.

— Каи… Каи Куочийтс.

Той се намръщи.

— Ако не греша, Каи означава върба на навахо. Но по акцент и външност като че ли си по-скоро от някое североизточно племе.

Тя кимна.

— Аз съм пекот. Майка ми ми избра името. Тя беше четвърт навахо и според татко искала да продължа донякъде и нейното наследство.

— Тогава да видим дали заслужаваш името си, млада госпожице. Върбата е известна с издръжливостта си на силните ветрове. А около теб определено се събира буря.

Отвърна му едва доловима плаха усмивка.

Ханк закрачи към кобилата си. Макар и двайсетгодишна, тя стъпваше сигурно като силен жребец. Той я яхна и бедрото му тихо запротестира.

Махна на Кауч да води. Планината се претърсваше от въоръжени ловци и Ханк не искаше никакви изненади. Кауч щеше да го предупреди, ако някой от тях приближи твърде много.

Обърна се в седлото и протегна ръка на Каи. Тя изгледа неуверено кобилата.

— Никога ли не си яздила? — попита той.

— Израснах в Бостън.

— Добре тогава, хвани се за ръката ми. Ще те издърпам. Марая няма да позволи да паднеш.

Момичето го хвана за китката.

— Къде отиваме?

— Да се предадеш.

Усмивката изчезна. Въгленът на страха пламна по-ярко в очите й. Преди тя да успее да възрази, той я дръпна рязко, с което си спечели остра болка в рамото.

— Съжалявам, но ще трябва да отговаряш за онова, което направи.

Тя се качи в седлото зад него и измрънка:

— Ама експлозията не е по моя вина.

— Да — каза той. — Но независимо дали си се отказала, или не, ти въпреки всичко си отишла да извършиш атентат. Това си има последици. Но не се безпокой. Ще съм до теб… наред с цял куп индиански адвокати.

Думите му не успяха да угасят горящия в очите й страх.

Нямаше какво да направи. Колкото по-скоро отведеше детето в полицията, толкова по-добре беше за нея. И сякаш чул мисълта му, над тях изневиделица затрещя хеликоптер. Докато Ханк оглеждаше небето, две уплашени ръце го стиснаха през кръста. Той нямаше деца, но доверието й го стопли и разпали бащинската нужда да я защити.

Малък военен хеликоптер се появи от долината на север и полетя към тях, почти забърсваше дърветата. Приличаше на разгневен стършел, който няма да се откаже да търси жертвата си. Беше от хеликоптерите на Националната гвардия, „Апачи Лонгбоу“.

Ханк прие името на хеликоптера като добра поличба, въпреки че и двамата не бяха апачи, и смуши кобилата към близката поляна.

„Можем да приключим още сега“.

Ръцете около кръста му се стегнаха още по-силно.

— Просто си мълчи — каза той. — Аз ще говоря.

Побутна Марая и тя тръгна бавно, с клатушкане, към огряната от слънцето поляна. Ханк не искаше да се появи изненадващо. Още преди да излязат от гъсталака, хеликоптерът рязко зави и се насочи към тях.

„Имат уреди за инфрачервено наблюдение. Засекли са топлината на телата ни“.

Кобилата излезе на поляната.

Хеликоптерът връхлиташе към тях с наведен нос. Перките разсичаха въздуха с оглушителен трясък. Шумът бе толкова силен, че Ханк не чу изстрелите, а само видя как две редици трева и пръст внезапно изригват и запълзяват към тях.

Чу тракането на картечниците чак после.

„Какво, по дяволите…“

Защо стреляха по тях?

Рязко дръпна юздите, обърна Марая и викна на момичето:

— Дръж се здраво!

30 май, 17:14

Вашингтон, окръг Колумбия

— Още не можем да открием телефона на племенницата ви — каза Кат от вратата на кабинета. — Но продължаваме да опитваме.