Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— Четох докладите, преди да тръгна насам. За слуховете за пещерата, старите истории, разказвани от шепа племенни старейшини. Според преданията пещерата била прокълната и всяко нахлуване в нея щяло да доведе до края на всичко. — Канош изсумтя тъжно. — Може би някой е трябвало да се вслуша в тях. Изучавал съм миналото на народа ни и зная колко често подобни истории съдържат зрънце истина.

Силата на ръцете му и думите му й помогнаха да се поотпусне. Сълзите продължаваха да текат, но тя намери сили да вдигне глава. Имаше нужда колкото от думите, толкова и да вижда лицето му.

— Значи… значи не се е взривил пластичният експлозив в раницата ми?

— Не. Беше нещо много по-лошо. Именно затова тръгнах да те търся. За да те защитя.

Тя се поизправи и се освободи от прегръдката му. Той разчете въпросителния й поглед.

— Експлозията помогна за взривяването на бурето барут, което вече беше поставено. Когато се измъкнах, събралите се активисти вече започнаха да влизат в схватки с Националната гвардия. Всяка страна обвинява другата в какви ли не престъпления и жестокости. Всички обаче са сигурни за едно.

Тя преглътна с мъка. Ясно беше за какво са съгласни.

— Мислят, че аз съм виновна.

— И те търсят. И се боя, че при цялото това напрежение и объркване могат да решат първо да стрелят и после да питат.

Тя потръпна. Изведнъж й стана ужасно студено.

— Какво да правя?

— Първо ще ми кажеш какво се случи. Всичко. До най-малката подробност. Истината често е най-добрият щит.

Каи не знаеше откъде да започне, не беше сигурна дали изобщо знае цялата истина. Но ръката му намери нейната и я стисна окуражително. Тя почерпи сила от силната като желязо длан, така приличаща на мазолестата ръка на баща й.

Въпреки това отначало думите излизаха с неохота. Не след дълго обаче говореше, без да спира, сякаш се изповядваше, отърсваше се от угризенията на съвестта. Но трябваше да се освободи от огромния товар, да го сподели с някого.

15:08

Ханк колкото я слушаше, толкова и я наблюдаваше. Задаваше съвсем малко въпроси, откриваше повече истина в гласа й, отколкото във фактите. Виждаше как страхът в очите й постепенно угасва. Докато тя разказваше, той разпозна дълбоко вкорененото чувство, че е предадена след смъртта на баща й, нуждата да обвини някого, да намери смисъл в безсмисленото убийство. Изгубена и изплашена, тя бе намерила нов дом, ново племе в лицето на войнствените членове на УАХАЯ.

Беше чувал много често подобни истории от индиански младежи — разпаднали се семейства, бедност, домашно насилие, алкохолизъм. Всичко това се трупаше и нарастваше от живота в изолация в резерватите. Момчетата и момичетата бяха вечно на ръба, търсеха на кого да си го изкарат. Мнозина тръгваха по пътя на престъпленията, други пък изпитваха дълбока омраза към всеки с някаква власт. Хора като Джон Хоукс, основателя на УАХАЯ, издебваха подобни изгубени души и използваха младежкото им безпокойство за личните си цели.

Ханк много добре познаваше този път. Самият той като тийнейджър беше продавал дрога — първо в училището, после и навън. Въртеше се в тайфа наркомани. Едва когато един от най-добрите му приятели умря от някакъв боклук, намери обратния път към вярата си, към мормонската църква на племето. За мнозина това бе странен път към спасението за един индианец и той знаеше с какво презрение се отнасят другите към онези свои съплеменници, които прегръщат мормонската вяра. Но откакто го бе направил, живееше в спокойствие.

И оттогава никога не подминаваше попаднала на пътя му изгубена душа. Това бе една от причините така пламенно да защитава правата на племената — не толкова заради самите племена, колкото за да поддържа и развива резерватите, да осигури по-добри основи за младите.

Дядо му, който отдавна почиваше в гроба, навремето му беше казал: „Най-богатата реколта идва от най-добре изораната земя“. Ханк се мъчеше да живее според тази философия всеки ден.

Момичето разкопча якето си и извади две метални плочки с размерите на книги.

— Затова избягах, без да поставя експлозивите. Взех това. Като доказателство за Джон Хоукс. Да му покажа, че в пещерата има и друго злато освен по черепа на онази котка.

Ханк се облещи. Беше откраднала две от златните пластини. Мислеше си, че всички са изгубени, погребани под половината планина.

— Мога ли да ги видя?

Тя му подаде едната и той я огледа внимателно, вече на слънчева светлина. През черната мръсотия можеха да се различат редове странна писменост, гравирана върху златото. Това бе единствената оцеляла следа към загадката на пещерата, масовото самоубийство и всичко онова, което бе скрито така, че трябваше да се пролива кръв, за да бъде запазено.