Джеймс Ролинс - Дяволската колония

— Точно така — обади се дрезгав глас откъм вратата. — Просто гърмежът не е достатъчно силен.

Пейнтър се обърна натам. Явно новият бомбен специалист на Сигма беше дошъл да подкрепи преценката си лично. Беше се опрял на рамката на вратата. Беше с двайсетина сантиметра по-висок от Чин и с двайсетина кила по-тежък, при това предимно мускули. Тъмната му коса бе къса като четина, но въпреки това я мажеше с гел. Беше облечен също като Чин, но ако можеше да се съди по голите му гърди, отдолу не носеше нищо.

Дясната му ръка мачкаше нещо като пластилин.

Пейнтър го погледна загрижено.

— Ковалски, това да не е пластичен експлозив от оръжейната?

Бомбаджията се поизправи и сви стеснително рамене.

— Помислих си дали да не направя някой опит…

На Пейнтър му призля. Джо Ковалски беше бивш морски пехотинец, постъпил в Сигма преди няколко години. За разлика от останалите, беше по-скоро осиновен, отколкото нает. Беше грубата сила в екипа, но Пейнтър подозираше, че в него може би се крие повече, отколкото личи на пръв поглед, че под тъпата външност се крие остра жилка.

Или поне така се надяваше.

Бе разучавал досието му, откакто Ковалски беше постъпил в Сигма, бе преценил наклонностите и уменията му и накрая го бе натоварил с онова, в което, изглежда, го биваше най-много — да вдига във въздуха разни неща.

Вече започваше да съжалява за решението си.

— Не мисля, че ще има нужда от опити. — Почука с пръст папката на бюрото. — Чете ли доклада?

— Прегледах го по диагонал.

— Какво е мнението ти?

— Определено не е пластичен експлозив. — Ковалски смачка меката топка в юмрука си. — Гръмнало е нещо друго.

— Някакви предположения?

— Не и без да огледам зоната на взрива. Трябва да взема проби. Без улики нищо не става.

Точка за Ковалски. Заключението му беше приемливо.

— Е, някой знае истината. — Пейнтър се облегна в стола си и погледна към екрана със замръзналия образ на атентаторката. — Тоест, ако успеем да я намерим.

14:22

Юта

Каи се скри в гъсталака планински върби покрай студения поток. Коленичи, загреба шепа вода и пи. Пропъди глождещите я тревоги за разни чревни паразити. Водата тук беше повече или по-малко чиста, а и бе толкова жадна, че беше готова да рискува.

След като разкваси уста и утоли донякъде жаждата си, тя скри лице в мокрите си ледени длани. Студът й помогна да се съсредоточи.

Дори със затворени очи не можеше да заличи картината от ума си. Докато бягаше от пещерата, за миг се бе обърнала — точно навреме, за да види ослепителния блясък, последван от оглушителния грохот. Писъците и виковете я преследваха дълбоко в гората.

„Защо изпуснах раницата?“

Джо Хоукс беше обяснявал до безкрай, че пластичният експлозив е безопасен. Беше казал, че може да стреля в него, без да се случи нищо. Тогава какво се беше объркало? И без това уплашена, Каи стигна до едно ужасно заключение. Нима някой от УАХАЯ беше видял бягството й и се бе обадил да задействат взрива?

Но защо трябваше да го правят при толкова много хора наоколо?

Никой не биваше да пострада.

Не беше имала време да мисли. През последните два часа тичаше презглава през гората, досущ като подплашена кошута. Гледаше колкото се може по-малко да се озовава под открито небе. Вече бе забелязала един хеликоптер да прелита ниско над хребета. Приличаше по-скоро на журналистически, отколкото на полицейски или военен, но въпреки това я накара да се метне в храстите.

До края на деня трябваше да се отдалечи колкото се може повече от преследвачите си. Знаеше, че ще я търсят. Представи си как показват лицето й по всички телевизионни канали. Изобщо не си правеше илюзии, че самоличността й ще остане тайна още дълго.

„Всички онези камери… някой със сигурност е успял да ме снима добре“.

Залавянето й беше само въпрос на време.

Нуждаеше се от помощ.

Но на кого можеше да се довери?

16:35

Вашингтон, окръг Колумбия

— Директоре, май най-сетне успяхме.

— Покажи — каза Пейнтър, докато влизаше в затъмненото помещение, осветявано само от подредените в кръг монитори и компютърни екрани.

Свързочната зала на Сигма винаги му напомняше за команден мостик на ядрена подводница, където светлината винаги е приглушена. И подобно на мостика, това бе нервният център на Сигма. Цялата информация постъпваше и излизаше по сложната мрежа канали до различни разузнавателни агенции, щатски и от целия останал свят.

Паякът на тази мрежа стоеше пред редицата монитори и махаше на Пейнтър да приближи. Капитан Катрин Брайънт беше главният разузнавателен специалист на Сигма и бе станала заместник на Пейнтър. Беше неговите очи и уши във Вашингтон и вещ играч в гибелния свят на столичната политика. И подобно на всеки добър паяк, поддържаше мрежата си в безупречен вид и тя се простираше нашироко и надалеч. Най-доброто й качество обаче бе невероятната й способност да не пропуска и най-малкото трептене на нишките, да филтрира шума и да намира резултати.