Джеймс Ролинс - Дяволската колония

Каи отскочи от кучето. Цялото в кал и вир-вода, то изглеждаше подивяло, може би дори беше бясно. Ръмжеше заплашително, оголило дългите си зъби. Пристъпваше към нея с приведена глава и опъната назад опашка, готово да се хвърли към гърлото й.

Вик зад нея я накара да подскочи.

— Не, Кауч! На място!

Обърна се и видя висок мъж с широкопола шапка — яздеше през гъстите борове. Дорестата кобила стъпваше леко и грациозно, почти напълно безшумно.

Каи долепи гръб до близкото дърво, готова да побегне. Сигурна беше, че е някой федерален шериф, и дори беше готова да се закълне, че вижда значка, но когато мъжът приближи, се оказа, че е окачен през врата му компас. Той го прибра в пазвата си и каза:

— Доста потичахме след теб, млада госпожице. — Лицето му беше скрито от широкополата шапка. — Няма обаче следа, която Кауч да изгуби, след като я е надушил.

Кучето размаха опашка, но острият му поглед не се откъсна от нея. Чу се тихо ръмжене.

Непознатият скочи с лекота от седлото. Потупа кучето, за да го успокои, после се приближи към нея.

— Не му се сърди. Още е стреснат от експлозията. На тръни е.

Каи не знаеше какво да мисли за този мъж. Явно не беше от Националната гвардия или щатската полиция. Може би бе ловец на глави? Погледна пистолета в кобура на дясното му бедро. Заради нея ли го беше взел, или за да се предпазва от черните мечки и рисовете, които бродеха из тези гори?

Непознатият най-сетне излезе от сенките, свали шапката и избърса челото си с кърпа. Каи позна прошарената коса, прибрана на опашка, характерното изсечено лице на коренен американец. За момент шокът я замая. Беше видяла същия този човек пред входа на пещерата само преди два часа.

— Професор Канош… — Името се изтърси от устните й самичко, в гласа й звучеше гняв и облекчение едновременно.

Мъжът повдигна изненадано вежди. Нужни му бяха няколко секунди, преди да отговори. Накрая протегна ръка.

— Мисля, че при тези обстоятелства Ханк е достатъчно.

Тя отказа да се ръкува с него. Още си спомняше определението, което му беше лепнал Джон Хоукс. Индианският Чичо Том . Естествено, този родоотстъпник работеше за правителството и им помагаше да я намерят.

Ръката му се отпусна. Той сложи ръце на кръста си, пръстите на дясната му ръка докоснаха дръжката на пистолета.

— И какво да правя с теб, госпожице? Натрупала си същинска планина неприятности на главата си. Цялата полиция от тази страна на Скалистите планини те търси. Онази експлозия…

Беше чула достатъчно.

— Не беше по моя вина! — изтърси тя високо и гневно. Имаше нужда да си го изкара на някого. — Не зная какво стана!

— Може и така да е, но един човек умря от взрива. Моя скъпа приятелка. А хората търсят върху кого да стоварят вината.

Каи впери поглед в него. Прочете огромната тъга в дълбоките бръчки около очите му. Говореше истината.

От думите му гневът в гърдите й угасна като духната свещ. Най-лошите й страхове вече бяха реалност. Скри лице в шепи при спомена за взрива и ослепителния блясък. Свлече се до дървото и се сви на топка. Беше убила човек.

Сълзите бездруго напираха още от мига на експлозията. Разтърсиха я безмълвни ридания.

— Никой не трябваше да пострада — задавено рече тя, но думите й прозвучаха глупаво дори на нея.

Отгоре й падна сянка. Мъжът клекна, прегърна я през раменете и я придърпа към себе си. Каи нямаше сили да се съпротивлява.

— Мога само да предполагам какво си смятала да правиш с онази раница с експлозиви — тихо рече той. — Но иначе си права. Експлозията не беше по твоя вина.

Тя отказа да намери утешение в думите му. Преди смъртта си баща й я беше учил да различава доброто от лошото и колко е важно да поемаш отговорност за постъпките си. През по-голямата част от живота й бяха само двамата. Той работеше на две места, за да осигурява храна на масата и покрив над главите им. Тя прекарваше повече нощи в гледане на съседските деца, отколкото в апартамента им. Двамата се грижеха един за друг, доколкото можеха.

Така че нямаше защо да се заблуждава. Случайно или не, днес действията й бяха довели до смъртта на човек.

— Не зная какво стана — продължи Канош с топъл успокоителен глас, — но не твоите експлозиви разрушиха скалата. Мисля, че беше работа на черепа тотем. Или на нещо вътре в него.

Част от нея чу думите му и се вкопчи в тях като удавник за сламка. Въпреки това, изгубена в чувството за вина и мъката, тя се боеше да приеме чутото напълно.

Той като че ли усети вътрешната й съпротива.