Джеймс Ролинс - Кръвна линия

От доста време не се беше сещала за Джак Къркланд. Тъкмо беше завършила медицина в Калифорнийския университет и бе спечелила стипендия на Националната научна фондация за проучване на въздействието на работата на големи дълбочини върху физиологията на човека. Джак беше капитан на двайсет и пет метровия „Дийп Фатъм“ с екипаж от учени и ловци на съкровища. Двамата имаха кратка и пламенна връзка, която изгоря толкова бързо, колкото беше започнала. Беше изцяло физическа, но не от липса на опити — напротив, имаше предостатъчно опити, по много пъти на ден. Усмихна се на спомена. Макар да бяха минали по-малко от десет години, онова време й се струваше като момент от друг живот.

„Какво се е случило с онова момиче с бикините и бронзовия загар?“

Обзе я внезапна меланхолия.

Пейнтър я върна в настоящето и отново раздуха тревогите, които бяха позатихнали благодарение на разговора.

— Кат още ли не се е върнала?

— Не.

Лиза погледна часовника си. Наближаваше пет следобед. Тя се беше прибрала в хотела преди повече от два часа и очакваше Кат да се появи малко след нея. Дотогава трябваше да се държат на разстояние една от друга и да не се срещат или разговарят.

— Никаква вест ли нямаш от нея? — попита тя.

— Абсолютно никаква, но когато ти се обадих преди час, проверих записващите й устройства. Камерата на рецепцията още работи, но не дава никаква информация за местоположението й. Другите устройства така и не са били активирани. Рутерът продължава да действа. Засега не са го открили и получаваме купища данни.

— Нещо за Аманда?

— Получих профилите, които ми прати, но ударихме на стена, когато потърсихме медицинското й досие — сериозна стена. Един от най-добрите ни инженери се опитва да си пробие път през нея, но е много сложно да се направи, без да се задействат алармите. Ако са заловили Кат обаче, не ми се вярва устройствата да продължават да работят. Щяха да претърсят навсякъде.

— Тогава къде е тя според теб?

— Не зная. Може би докторите й правят изследвания или охраната я е хванала не където трябва и сега Кат дава обяснения.

Лиза потърси успокоение в думите му. Поради ремонтни работи й се беше наложило да заобикаля из целия град и пътят й обратно до хотела бе отнел близо час. А Кат трябваше да смени два автобуса, за да стигне дотук.

„Може пък да е прав…“

Въпреки това не можеше да се освободи от чувството, че нещо не е наред.

— Първоначалният план не беше ли да се срещнете в хотела в шест часа? — попита Пейнтър.

— Да. Но защо поне не ти е докладвала, ако е напуснала клиниката?

Пейнтър дълго мълча, преди да отговори.

— Не зная — призна най-сетне той. — Ще продължа да следя положението. Ще дадем на Кат време до шест часа, след което ще действаме.

Лиза знаеше, че този час ще й се стори цяла мъчителна вечност.

Пейнтър отново заговори — но този път не на нея, а на някого, който явно бе влязъл в кабинета му. Макар да бе дръпнал слушалката. Лиза чу как гласът му става по-рязък.

— Изпратете ми всичко — нареди той и отново насочи вниманието си към нея. — Кат е активирала втора камера. Техниците в момента свалят записа и го прехвърлят на компютъра ми.

На вратата се почука.

— Някой идва — каза тя.

Чу суматоха по телефона, след което Пейнтър изруга цветисто.

— Лиза, не отваряй! Махай се оттам!

Дървото се пръсна, когато някой изрита вратата.

Обхваната от паника, Лиза рязко се извърна.

Зад нея последва втори ритник.

Вратата се отвори с трясък.

Лявата ръка на Кат се отпусна и събори чантата от металната маса до носилката на колела. Съдържанието й се пръсна по пода, но тя бе твърде слаба, за да успее да го спре. Беше напрегнала всичките си сили, за да вдигне ръка и да бръкне в чантата, да напипа една химикалка и да натисне маскираното копче, активиращо камерата.

Нямаше да има картина, но устройството щеше да долавя звука. Същото можеше да се каже и за Кат в сегашното й състояние. Зрението й продължаваше да е замъглено и стеснено, стомахът й бушуваше. Чуваше обаче достатъчно добре, за да разбере, че някой влиза тичешком в малката стая, привлечен от шума.

— Май се е опитвала да извади телефона си.

Някаква сянка приклекна до нея и започна да събира съдържанието на чантата й и да го прибира обратно вътре. Май беше същият онзи санитар.

Другият глас подкрепи предположението й. Съдейки по характерния за Нова Англия хладен акцент, това беше доктор Маршал, която я беше зашеметила с електрическата палка.