Джеймс Ролинс - Кръвна линия

Той кимна разбиращо и сплете пръсти под брадичката си.

— Разбира се, няма как да разкриваме кой е мъжкият донор в тази ситуация. Но мога да ви гарантирам, че всеки от тях се подлага на много обстойно и всеобхватно проучване. Всички са класифицирани според няколко критерии — външност, интелект, медицинска история, етнически произход и много други.

— А ако някой поиска да си избере донор с — да кажем — същите критерии като онзи на президентската дъщеря…?

Усмивката му стана по-сигурна, когато откри начин да я спечели. Типично за човешката природа — ако почти си се добрал до нещо и внезапно го изгубиш, това само засилва желанието ти да си го върнеш. Именно затова хазартът бе така пристрастяващ.

— Сигурен съм, че това може да се уреди — каза той. — Не бихме искали да ви изгубим.

„Не се и съмнявам“.

— Чудесно. — Тя го награди с искрена доволна усмивка. — А ще мога ли да получа списък и описание на подобни донори? Нещо веществено, което да представя на клиентката си? Както казват, око да види, ръка да пипне.

Кранстън се обърна към компютъра си.

— Разбира се. Ако ми дадете няколко минути…

Лиза се настани удобно в креслото си. Пейнтър искаше този списък на донорите като средство да намали броя на потенциалните биологични бащи на нероденото дете на Аманда. Но също така се нуждаеше от начин да превърне анонимността им в реални имена.

А това означаваше осигуряване на достъп до архива на клиниката.

Докато Кранстън работеше, Лиза отвори чантата си и се престори, че проверява телефона си. Натисна бутон, както я бе инструктирал Пейнтър, след което пъхна тънкото устройство между меката седалка и облегалката, като прикриваше действията си с чантата. Телефонът имаше вграден безжичен микрорутер, който щеше да позволи на Сигма да се свърже със сървъра на клиниката и да проникне в него. Пейнтър се беше опитал да й обясни по-подробно, но електрониката не беше нейната стихия. Просто изпълняваше инструкциите — да изчака Кранстън да влезе в системата с паролата си, след което да активира рутера и да го остави някъде наблизо.

Закопчалката на чантата й щракна.

Задачата й тук беше изпълнена.

Изглеждаше прекалено лесно, но пък това се очакваше.

Пейнтър беше описал мисията като мека инфилтрация. Вместо да атакуват фронтално портата, Кат и Лиза имаха за цел да оставят следа от електронни трохи — подслушващи устройства, камери, безжични микрофони. Повечето инструменти бяха проектирани от самия Пейнтър, пригодени за лесно скриване и с минимална сигнатура.

„Но всичко може да бъде открито, стига да има достатъчно време“ — беше я предупредил Пейнтър.

Затова втората част на мисията й беше да не се заседява тук.

И сега трябваше да изпълни и тази инструкция.

Набързо взе всичко необходимо от д-р Кранстън, заедно с папката брошури и отчети. Той я изпрати обратно до лобито, обеща да поддържат контакт и не след дълго Лиза се озова отново под безмилостното лятно слънце.

Качи се в колата си — луксозен седан, който трябваше да отговаря на прикритието й. Макар нейната част от мисията да беше изпълнена, тя си оставаше напрегната. Планът беше да се срещнат с Кат в хотела им в центъра на Чарлстън. Щеше да се успокои едва след като двете отново бъдат заедно. От там нататък електронните устройства щяха да поемат шпионирането.

Обърна седана и излезе на улицата, все още разтревожена за Кат. Чувстваше се виновна, че изоставя партньора си.

Единствената й утеха беше, че Кат е професионалистка.

Нищо не можеше да я извади от равновесие.

„Какво става, по дяволите?“

Крачейки напред-назад в малката стая, Кат погледна часовника на предплатения си телефон. Беше минал повече от час, откакто влезе в клиниката. Вече трябваше да е излязла. Бе попълнила формулярите и ги беше предала на същия санитар, който я доведе тук и я заключи.

Беше й казано да чака, първоначалното одобрение щяло да отнеме известно време. И че процедурата не се изчерпваше с формулярите. „След няколко минути ще дойде доктор, който ще ви прегледа и ще ви направи ултразвук. Ще получите скромна сума, за да ви вземем кръв и урина. В рамките на пет работни дни ще ви бъде съобщено по телефона дали сте одобрена за донор“.

Това й бе съобщено с отегчен монотонен глас, сякаш санитарят изнасяше една и съща реч стотици пъти на ден. Може и да беше така. Чуваше как идват и си отиват други мъже и жени, как се отварят и затварят врати в дългия коридор за прегледи.